„Всичко започва вкъщи, а пък малкият човек показва това, което е научил вкъщи, в училището.“ - Мария
Слушайте или прочетете текста на последния ни подкаст с Мария, учител и графичен дизайнер, и Кармин, каратистка и художничка.
„Аз не разбирам, как България може да е потъващ кораб, защото България е нашата държава, която ми е любима!“ - Кармин (9)
Мария и Кармин
Всички интервюта са минимално редактирани за по-голяма яснота.
Богдан Дарев: Идеята на Завръщане е да покажем на зрителите една България, за която те не знаят, която аз дълбоко вярвам, че е там и така да улесним тяхното решение да се завърнат. Защото аз се срещам със страшно много хора - млади, хора на моите години, хора с новородени деца, които искат да се завърнат.
КОГА СЕ ЗАВЪРНА?
Мария: Аз заминах 2001 година и се прибрах 2011. Живях в Дания, Холандия, Кипър и Испания. Бях подтикната от това, да търся по-добър живот и по силното настояване на семейството ми, за да може да се случват нещата по-лесно в битов план. Родителите ми много настояваха, а аз нямах интерес да ходя където и да е било. Те ме накараха да опитам нещо ново - пуснаха детето си да опознае света.
Започвайки да пътувам из света, в един период аз не исках да се връщам изобщо в България. Предполагам всеки човек минава през такъв период, когато се среща с различния начин на живот в много държави, коренно различен от този в България. Възможностите и нещата чрез които може да се развиваш се случват по различен начин. Това е понякога доста опияняващо и те кара да живееш на тази вълна. Дори е имало периоди, когато изобщо не съм се сещала за България.
Само че корена, дълбоко забит в сърцето, винаги е там и тегли. И както ме теглеше мен, така тегли и всеки българин по света. В онези моменти, когато в полунощ слушаш химна по Канал 1; или гледаш „Нощни птици“; или си чул някоя народна песен, която баба ти я е пяла, когато си бил малък или е свързана с друг спомен, особено около празниците - този корен дърпа и боли. В тези моменти забравяш за света, в който живееш и единственото нещо, за което си мислиш е България.
Сега, когато съм тук това нещо го няма - на мястото си съм. Чувствала съм се добре на много места по света - аз съм била много щастлива, реализирана, имала съм всякакви възможности, приятели, но това вътрешно усещане в сърцето го има само тук.
БД: Разбирам че, 10 години си била в чужбина.
М: 10, да!
БД: И това обогатяване, след 10 години в чужбина, го прилагаш в работата си.
М: Да. Най-хубавото нещо, което ми се случи е, че успях да се запозная с много и най-различни хора, в четири различни държави и още повече хора от света. Успях да се сблъскам с най-различни култури, хора с различни интереси, различни религии, възприятия, начин на живот и това много ми помага в работата с деца и със собственото ми дете.
Когато човек се отвори толкова много, единственото нещо, които той може да даде от себе си е да обогати още повече малките човеци около него.
БД: Разкажи ми малко за твоята система на обучение на децата, защото зная, че е различна. Когато говорихме, ти ми каза, че децата идват без обувки, няма чинове. Разкажи ни малко за твоя подход. И преди да ти дам думата искам да кажа, че навлизаме в едно ново време, което всички виждаме ясно. Всеки трябва да вземе юздите на новото време и да осъзнаем, че сега имаме уникалната възможност да преструктурираме системите, които не работят. Лично аз вярвам, че образователната система не работи - традиционната образователна система. И за това, изключително се радвам на това, което ти правиш и знам, че много други българи в момента, в България го правят.
М: Всъщност това, което тук правим е това децата да учат така, както на тях им е удобно без физически да бъдат ограничавани. В интернета всеки е попадал на разни статии за иновативни методи и най-вече случващи се в Скандинавските държави, където няма ограничения и всеки учи както му е удобно - легнал, седнал, върху колело в класната стая. Това което аз забелязвам, че строгото ограничаване спира другия процес, който трябва да се случи в сърцето и в ума.
Този процес, който трябва да се случи в сърцето, е малкия човек да изпитва голяма любов към това, което прави. Но противопоставяйки се на това нещо, той не изпитва такава любов. А другото нещо, което се отпечатва в мозъка и оставя в знанията му е затруднено вследствие на тревожните мисли, които детето изпитва, когато постоянно някой му вика да спре, да не прави това или онова.
Това нещо го забелязахме, когато във второто ни Ателие имахме две стаи от които едната беше с чинове и дъска като класна стая, а другата с диван и килим. Никой не влизаше в първата стая, а всички деца сядаха на възглавничките на пода във втората. Оказа се, че това по никакъв начин не пречи на заниманията, които получават или на целия обучителен процес. Децата учеха ефективно и тогава махнахме чиновете и столовете и спряхме да практикуваме такова учене.
Не на всеки му се нрави този метод. Има хора, които са традиционно ориентирани и това, което те предпочитат е обучителната стая да изглежда академично и да се преподава строго, тихо…при нас не е така.
БД: Знам, да. Не е така, защото и аз бях учител три години в Сиатъл. За моя радост в такова училище, където направихме същото - махнах всички чинове и се нареждахме в кръг на столовете и аз сядах, в самият кръг, и така бях част от децата.
Видях ефекта при деца на годините на Кармин (9), който имаше и за който ти говориш.
Ще се радваме да продължим този разговор повече и повече особено, когато се осъществи нашата детска книжка Плетко и Плетка. Искаме да обиколим българските училища в България, Европа и защо не САЩ, и да говорим точно за този тип обучение.
Кармин, а ти как се чувстваш в една такава класна стая на майка ти.
Кармин: В класната стая в училище не ми харесва толкова много, защото трябва да седим на чиновете, а те не са като възглавниците меки и понякога ни омръзва. По-хубаво е да седим на земята в каквато поза искаме. На чина се седи стандартно, а не както ние искаме и се схващаме и затова е много по-хубаво да седим на земята.
ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ
М: Когато живеех в чужбина, както казах, аз бях реализиран дизайнер, който работеше добре с голяма фирма. Когато се прибрах в България нещата не бяха такива с живота тук и трябваше да започнем отначало, всичко от нулата. В такъв момент си зависим от помощта на семейството си, Кармин беше бебе, всъщност родих тук и имах нужда от подкрепата на близките и приятелите ми. Когато тя стана на чтри-пет години, започна този път с преодоляване на този страх - дали ще се справим само двете сами, дали ще успеем. Всъщност, вече живеем по този начин и за пореден път си казах на себе си, че страховете са само в нашите умове и те нямат нищо общо с реалността. Ако някой ни слуша и се страхува от нещо - просто го направете.
К: Моя живот го смятам хем като нормален и обикновен, хем като живот с приключения и изненади.
ЗА УЧИТЕЛИТЕ НИ
К: Нашата госпожа - класната, тя винаги ни вдъхновява, и ни учи добре. Това е един човек за мен, който е много добър. Но, мен много ме вдъхновява и майка ми. Тя е винаги до мен; винаги ме учи на нови неща; винаги прави всичко за мен; и винаги се опитва да направи добро.
БД: Кои са някои от уроците, които научаваш от твоята майка?
К: Повечето неща - всичко.
БД: А кой те записа на карате?
К: Аз. Сама се записах.
М: Един от най-важните учители в моя живот с казва г-н Стойчев. После разбрах, че сме и роднини с него. Той е от града. Когато бях в четвърти клас учех в паралелка с английски език. Той забеляза, че рисувам и беше много впечaтлен от мен. До тогава никой не бе обръщал внимание на творческата ми същност. И аз и семейството ми се впечaтлихме. Така те взеха решение да ме подкрепят и ме преместиха в клас, където се изучава изобразително изкуство. Това промени целия ми живот.
Другият такъв човек, който промени живота ми е моята майка, която два пъти промени моята съдба към по-добро. Тя запали тази искра към изкуството в мен и отново, по нейно настояване, продължих да уча в художествена гимназия. Ако не бяха майка ми и този учител, животът ми нямаше да се случи по този начин, този път, сега.
БД: Това, което чувам е че вниманието, което един учител може да отдели в класната стая е най-ценното, което може да направи за децата.
М: Да. Личното отношение най-много променя съдбата на човек. Този мой учител, който така промени живота ми…той не знае, че така ми го е променил. И много често хората, които променят животите не си дават сметка за това. Не всички учители, които съм имала са били с такъв положителен заряд в моя живот, дори обратното за определен период от време.
Важното е най-вече в първите години, децата да се срещат с добро обучение. След 11-12 годишна възраст, дори по-малки, но да кажем 11-12 годишна възраст могат да се самообучават. И в такъв свят живеем - информацията ни заобикаля, има библиотеки, онлайн, видеотеки с всякакви уроци и много лесен достъп до тях. Но, първите години, когато е необходимо да се създаде навика, да се даде искрата на любовта е важно децата да попаднат на такъв човек, който не стои и не говори без да слуша. Все още това се практикува, не само в България, а и на други места.
На децата не им е позволено да се изразяват. Не си изказват емоциите и много от тях не ги познават и не могат да се справят с тях, затрудняват се.
Част от проблема в България (не навсякъде) е свързан с многото документи, които учителите трябва да обработват към часовете и обучителният процес - протоколи, декларации и т.н. Често учителите нямат време за децата, гонейки и притиснати от срокове за това или онова свързано с документи. Това време, съвсем спокойно, може да се използва за спояване с децата и за време, когато да се обърне внимание на различните таланти.
Случвало ми се да чувам изказвания, че не са успели да пречупят това дете. Абсурдно е в днешно време да пречупваш някого, особено таланта на едно дете.
Това, което забелязвам, е че емоционално развити деца и децата с таланти на възраст между 5 и 7 години много рядко биват разпознавани като такива. Когато учителите в тази възраст не успят да осъзнаят, че детето има талант, който иска да излезе и да се реализира става въпросното пречупване и тази голяма грешка.
БД: Благодаря ти за тези прекрасни думи, което ме навежда на мисълта за огромния брой деца, които са в една класна стая - между 25 и 30 деца.
М: Около 26-28 деца.
БД: Нещо, което трябва да се промени. Как може един учител да работи с 26 деца? Аз работех с 10 деца и в края на деня бах изтощен. Видях колко енергия се изисква от един учител, за да присъства в класната стая и да развие талантите на децата, с които работи. За щастие имах тази възможност да го направя там, където работех и видях какво се случва с децата, когато им се предостави възможността да се изразяват свободно.
Би ли казала, че това е нашата роля като родители - да предоставим на децата тези възможности, вместо да им казваме какво да бъдат.
М: Да, абсолютно. И е много важно в момента, в който човек реши да стане родител да е наясно с това нещо и да го осъзнава. Много хора, имайки предвид, че съдбата на всеки човек е различна, стават родители без да са готови и да осъзнават тези неща. После прехвърлят тази отговорност върху учителите - в детската градина, в началното училище, е гимназията… Но, това е нещо, което предимно трябва да започне вътре в семейството, а училището да работи заедно със семесйтвото. Много често тези две неща се разграничават и аз лично не съм съгласна. Всичко започва вкъщи, а пък малкият човек показва това, което е научил вкъщи, в училището. Не е обратното.
БД: „Всичко започва вкъщи, а пък малкият човек показва това, което е научил вкъщи, в училището. Не е обратното.“ - това са думи, които ще запомня. Благодаря ти за тази много ценна гледна точка.
Би ли казала, че това се случва поради икономически причини, понеже и двамата родители трябва да работят, да изхранват семейството и сме влезли в такава система.
М: За жалост е така. Родителите няма време за децата, работят и дори не в същия град или държава. Все по-често се случва децата да прекарат време с един от родителите във видео разговори или пък родителите се прибират късно и излизат рано и няма емоционално общуване. Това е една празнота, която няма как да се запълни. Динамиката на света, в който живеем в момента е така. Жалко, но такъв е живота.
БД: Търсим и нямаме отговори в Завръщане, колко и да ни се иска. Каним нашите зрители да се свържат с нас и да започнем като българи заедно да мислим за това, каква трансформация е нужна и какви стъпки може да се предприемат. Зная, че ателиетата, които създаваш са извън образователната система.
М: Извън - да, не бих работила в учебната система.
БД: А, защо не би работила?
М: Не съм съгласна и не одобрявам начина, по които се случва учебният процес. Той трябва да бъде насочен към децата, а не те да му се подчиняват.
БД: „Учебният процес трябва да бъде насочен към децата, а не те да му се подчиняват.“ - чудесно!
М: Това, което ти каза - аз седях между тях в кръга. Точно така, учителя е част от групата, а не я командва. С всички уговорки за подрастващите и необходимостта от това, да им се дават насоки.
Според мен, децата трябва да те възприемат (учителя) като част от групата, защото тогава ти се доверяват и учат. Това доказва ефективността на този тип обучение.
БД: Което забелязах в моята практика като учител е точно това - доверието още в първите няколко месеца. Когато децата имат доверието към учителя, тогава няма проблем с правенето на домашната…
М: Да
БД: …и няма проблем с обучението. Тази връзка между учител и дете е изключително важна.
ЗА СТРАХА
К: Аз най-голям страх нямам.
Ако човек има страх трябва да си го преживее. Ако го е страх от високо - да лети със самолет; ако го е страх да плува в океан или море, да отиде и да плува.
БД: Много философски отговор. Мария, би ли добавила нещо към отговора на дъщеря ти?
М: Като родител се опитва да й показвам, че когато човек иска нещо, той може да го постигне. Страховете, както казах по-рано, са само в нашите глави и много често те нямат нищо общо с реалността. И тогава, когато човек се осмели да направи каквото и да е било, вижда, че мислите му за това са били големи, а реално това, което се случва след като извърши действието не е толкова страшно, дори напротив. Това се опитвам да я науча. В различни ситуации в живота я подкрепям, за да преодолява тези етапи, точно по този начин.
Б: Ти казваш, че колкото по-дълго оставяме страха да бъде в нашите мисли и въображение, той става все по-голям и по-голям.
М: Така му даваш сила - да.
БЪЛГАРИЯ ПОТЪВАЩ КОРАБ ЛИ?
БД: В социалните мрежи много хора се изразяват, че България е потъващ кораб. Та ние тук задаваме този въпрос - България потъващ кораб ли е?
К: Аз не разбирам, как България може да е потъващ кораб, защото България е нашата държава, която ми е любима!
М: България не е потъващ кораб!
Когато започнах да живея извън България, срещайки новите култури, хора, възможности…в един момент няма как, ти се сливаш с този начин на живот, дори те заслепява. Забравяш, понякога забравяш и за да се адаптираме по-добре, да се впишем по-добре, за да постигнеш по-лесно нещата към които се целиш - да те наемат на работа, примерно. В едни такива моменти е много лесно да махнеш с ръка и да каже „Абе, българия е потъващ кораб“, когато не искаш да се сещаш и живееш така и всичко ти е окей.
Но, когато човек се върне тук и види света по-друг начин, и ако си дадеш шанс да приемеш твоя живот като урок, който да приложиш тук, нещата имат различна гледна точка. Смесвайки двата свята е малко трудно, докато човек се отърси от предишния. Това са такива преходни моменти, които за всеки са свързани с различни неща. Има хора, които им е лесно. Не мисля, че е потъващ кораб.
БД: Много хубаво се изрази, когато ти си потънал в ежедневието си в чужбина и където и да е, трудно да изплуваш или да се гмурнеш по-дълбоко, ...и докато не си в България, да се изказваш по този начин.
М: Когато си далеч има дистанция. Понякога хората не се чуват с близките си с месеци и някак си забравяш - за къщата, за уличката, за дървото там в края на уличката, забравяш дори усмивките на близките и на приятелите си. Другия живот, реалността в която се намираш…ти си на 100% в нея и в тази динамика, често може да го подхвърлиш без да се замислиш.
За мен България не е потъващ кораб, защото когато човек дойде тук да живее с всичкия опит и познания от живота, където и да е било по света, е много ценно.
В момента тук има много големи фирми, които се развиват и млади хора, които работят на високи заплати. Не мисля, че може да се каже, че е лесмно. Трудно е, различно е.
В света - западна Европа, Америка има различен строй - начина по който е построен живота като цяло - взаимоотношение, социална политика, всичко, което ти се случва в живота. Хората като цяло ги интересуват практичните неща и най-вече в битов план - това трябва да ми е така, така и така.
Тук нещата са по различен начин, но те са различни във всяка държава. Ако човек не е готов да се върне или се страхува да се върне може да го отрича. Но, когато си 100% сигурен и вярваш в себе си и знаеш, че искаш да го направиш, поставяш си цели и започваш да ги развиваш в един живот от нулата.
БД: Както Кармин се изрази, ако се страхуваш да се завърнеш в България, отиваш и виждаш как е...
Кажи ми с няколко думи за детската книжка - каза нещо много ценно за емоционалната интелигентност, за която е важно в момента да се говори и която липсва в образователната система.
М: Още в началото, когато почнахме да четем, първото нещо, което ни докосна в твоите разкази са чувствата, за които се говори в тях. Имайки предвид работата си с деца и многото деца с най-различни съдби, които идват при нас, решихме да направим няколко работилници. Оказа се, че децата се припознават с тези герои и сравняват емоциите си с тях понеже са свързани със съкровени чувства. Неща, които те не са споделяли - казахме, че родителите са заети в този динамичен живот и понякога няма време.
Тази книжка се оказа невероятно помагало по тази тема свързана с емоциите и децата започват да споделят, освобождават от себе си емоции и се чувстват свързани с тези герои. След време казват - да като Плетка и Петко от книжката, спомнят си и се сравняват с тях.
БД: Много се радвам и знам, че „Плетко и Плетка“ са голям хит, но „Семчо“, приказката за Семчо…ти ми сподели, че децата са засадили страховете си.
М: По време на тази работилница, ние прочетохме първо приказката и след това всяко едно дете разказа за собствените си страхове. Всички присъстващи деца се познаваха добре. Изненадата беше, че едно от децата, което е на 8 години осъзна и разказа, защо изпитва своя страх. После говорих с родителите и ги попитах, дали знаят, защото страха на това дете е голям и то го демонстрира често, навсякъде и всички знаят. Това ми беше най-интересно, как тази приказка с тази история за Семчо даде повод ние да стигне до там, от където всичко е започнало.
ЗА СВРЪХСИЛАТА
БД: Това толкова ме радва, защото сега ще говорим за свръхсилата. Аз съм осъзнал, че моята свръхсила е да пиша и да снимам кино. Но, когато ние съберем нашите свръхсили заедно, както вие четете приказките. И и ето какъв прекрасен кръг - не това е спирала, защото не е затворено - приказката бъде прочетена, детето се отключва, говори за най-големите си страхове, ти като учител чуваш детето, отиваш при родителите и обръщаш внимание на това, което детето е споделило и от там вече, родителите могат да поемат разговора.
М: Както често се случва.
БД: Е, това е наистина ми пълни душата и сърцето. Кармин, можеш ли да ни покажеш някои от твоите рисунки, твоят свръхсила. Разкажи ми за тази картина?
Картини 1 и 2
К: Един ден ми се рисуваше и ги нарисувах.
БД: Били казала Кармин, че това е твоята свръхсила - да рисуваш.
К: Моите свръхсили са да тренирам карате и да рисувам.
БД: Мария, разкажи ми за твоята свръхсила.
М: Аз рисувам емоционално. Разказвах емоциите си, защото не знаех как да ги изразявам, чрез изкуството. Това е моята свръхсила - да показвам всичко отвътре навън, чрез изкуството.
Картина 3
К: Ето я „Плетко и Плетка.“
БД: Това ще бъде и корицата на книгата. Ти каза, че сега особено е много трудно в България, в това ново време в което живеем.
КАКЪВ СЪВЕТ ЩЕ НИ ДАДЕТЕ?
М: То не само в България, а и навсякъде по света е трудно. Първо ще разкажа една смешка свързан с живота в България и за това колко се плаща - едни познати, които живеят в Европа им се искаше да се върнат преди години. Майката бе отишла на интервю за работа и й бяха казали 400 лева, а тя попитала: На ден ли? Сега няма такива заплати, но разликата в заплащането и стандарта на живот е голяма и човек трябва да забрави това, което е било там, за да живее леко тук. Не трябва да ги сравянва.
БД: Това е съвета, който даваш на хората, които искат да се завърнат - да не сравняват това, как е в Америка или някъде другаде, а да отидат в България, и да видят как може да се приспособят без да се правят сравнения.
М: Повечето хора, които се връщат отвън имат достатъчно опит, за да развият собствен бизнес и да са достатъчно полезни със знанията си и така няма да тръгнат съвсем от нулата. Убедена съм в това нещо. Другото, което е, когато си живял и си работил едно нещо дълго време някъде и си се специализирал в тази професия и пак може да си намериш добре платена работа, защото кадри се търся, а добри кадри се търсят още повече.
Това, което в България се отчита е липсата на добри кадри, защото много хора заминаха. Общо взето всеки, който може да прави нещо качествено е някъде и не е като да няма работа - няма работа, ако не искаш. Има какво да се прави.
БД: И трябва да си повярваме.
М: И трябва да си повярваш и да обичаш това, което правиш.
БД: Ние поканихме зрителите в Завръщане да направят малки дарения като коледен подарък за вас. Събрали сме една скромна сума от $210, която ще ви преведем от екипа на Завръщане и от нашите зрители като скромен жест с идеята, че искаме да ви подкрепяме за това; оценяваме това, което правите, и ти, и Кармин.
М и К: Много мило. Благодарим на всички, които са оставили дарение. Много мило.
БД: Имате ли нещо, което искате да кажете за край.
М: Наближават едни много светли празници. Искам да пожелая на всички българи по света - паричката от питката, клечката от питката и бобчето от питката. Това да се падне на членовете от семейството, а пък всичко, което ви се иска да ви се случи, да го кажете с молитва, когато месите този хубав хляб, който да го раздадете в къщата с много любов на семействата си.
И едно пожелание за светла, щастлива и здрава нова година на всички. Бъдете здрави и смели, не се страхувайте, защото всичко от което ние имаме нужда е много любов.
К: И никога не се отказвайте от нещата, които искате да постигнете.
М: От Самоков, България много любов на всички българи по света. Ако ви се плаче - поплачете си и след това се усмихнете на всички хора, които ви обичат.
Всичко започва вкъщи