Търсене на истината

Милен Киров, сезон 1, епизод 6

  
0:00
-33:28

Всичко започва преди повече от век, през 1920 г., когато Атанас и Злата получават най-ценния си сватбен подарък: кошер. Към онзи момент, не знаят, че те всъщност живеят в един от най-добрите географски райони за производство на мед в света – България.

Любовта към пчелите и професията се предават от поколение на поколение, но за малко това да спре с Митко, тъй като той развива тежка алергия към ужилване от пчели още в ранна възраст. На сватбения си ден през 2019 г. Митко и жена му Джен преоткриват този безценен подарък от предците си, когато получават не само кошер а целият семеен пчелин в района на Карлово.

Това изненадва двойката, тъй като и двамата в този момент имат обещаващи кариери в Силициевата долина. Те обаче решават да последват сърцата си и да се преместят в България, за да продължат семейната традиция, страст и наследство в производството на най-хубавия мед в света!

Нямаме търпение да ви запознаем с нашите първи гости в ЗАВРЪЩАНЕ, Митко и Джен.

КОГА: Събота, 6-ти ноември, 10ч. западно крайбрежие, САЩ. 20ч. в България или от цял свят.

КЪДЕ: На живо, винаги първо с видео в сайта ни, YouTube и Facebook. Ще имате възможността да задавате въпроси в коментарите. Ще ви уведомим с кратък имейл и линка за гледане петъка преди предаването.

Купете си мед от Митко и Джен тук.


В сайта ни ЗАВРЪЩАНЕ винаги ще може да намерите нашите подкастове в аудио формат, както и в текст тук отдолу(Текстът е дело на доброволната помощ на  Лора Касабова и нейния екип. Благодаря, Лора!) Винаги може да подкрепите дейността ни с платен абонамент от $5 на месец тук.

Днес ви каним да се запознаете с Милен Киров.

„Ние сме стигнали до това развитие на нашето общество и мозък чрез търсене на истината…“

Дали някога ще намерим истината? Или е достатъчно никога да не спираме да я търсим?


НАБИРАМЕ ДОБРОВОЛЦИ да помагат със споделянето на ЗАВРЪЩАНЕ в българските групи по света във Фейсбук. Ще се радваме да ни пишете от където и да се намирате в света. Получавали сме много коментари като този:

„Имаме огромна необходимост от точно такива новини. Те повдигат духа и вярата в собствените ни сили! Благодаря.“

Грета Г.

Споделянето на текстовете и линковете отнема само няколко минути. Моля да ни пишете като отговорите на този имейл или директно на Богдан.

Подкрепете ЗАВРЪЩАНЕ с $5 на месец


Публикувахме на английски глава трета на разказа на Богдан Дарев - BRYCE. В нея изкуственият интелект Брайс се среща със смъртта.

Прочетете разказа тук


Милен Киров

ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ

Това е един много хубав и интересен въпрос. За да отговоря на него, първо трябва да си отговорим на въпроса: „Какво е обикновен живот?"

Моят живот винаги е бил свързан с музиката – в и около музиката. За други хора това не е обикновен живот, така че моят живот  е „необикновен“ - обикновен  живот и обратното. Цял живот се занимавам с музика. Родителите ми са музиканти. Прадядо ми беше гайдар. Дядо ми - бащата на майка ми, свиреше на кавал, така че няма някакво събитие, което да е обърнало нещата в посока на това да се занимавам с музика, а преди това да съм се занимавал с нещо друго. Просто съдбата беше предопределила с какво да се занимавам.

Естествено с помощта на родителите ми. Те видяха този талант в мен много рано. Започнал съм още 2-3 годишен на пиано, „блъскайки“ клавишите да уча нотите. Доколкото знам съм започнал да чета нотите преди  буквите, а  аз наистина почнах да чета доста рано. Така че, да. Това е животът ми. Музиката....

ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИ

Баща ми, който е част от нашето общество, преди година се пенсионира след дългогодишна кариера като педагог – Проф. д-р Тодор Киров, преподавател по гъдулка в академията в Пловдив. Той заедно с майка ми бяха моите първи учители по музика вкъщи.

Спомням си, че преди изпити или конкурси, когато съм свирил много здраво, баща ми е стоял неотлъчно до мен при пианото. Такова търпение има този човек, търпение, което аз за съжаление не съм наследил. Тяхната помощ, подкрепа, напътствия и твърда ръка (от гледна точка не на бой) ми помогнаха много. Като деца ние се разсейвахме.

По едно време исках да стана футболист.  Можи би бях около 10-годишен. Благодарен съм им, че не ме оставиха на мира. Не ме оставиха да се разсейвам, да се занимавам с други неща, защото не се виждам да правя друго нещо освен музика. Така че, първите учители са родителите ми. 

Баща ми също е и мой модел. Той всъщност е първият учител по фолклорни инструменти в българско висше училище. Започва в Академията, където тогава се формира фолклорният департамент. Бил съм в негови продукции, в негови часове. Негови студенти са идвали вкъщи, родителите ми са ги хранили. Докато с жив интерес наблюдавах как свирят на инструментите си, неусетно попих много неща от тази атмосфера, от неговия подход като педагог.

БД: На мен това най-силно ми направи впечатление от филма – архивните кадри с учениците му. Всички свирят с едни лъчезарни, големи усмивки – и на снимките, и във видеокадрите. Имах това усещане, че те наистина са идвали у вас и сте ги хранили. И аз като бях в България беше точно така, с много приятели и това е прекрасно.

МК: Когато пораснах осъзнах, че това не е един обикновен живот за другите хора. Съсловието на фолклорните музиканти в България е толкова сплотено, толкова близки са хората и винаги музиката е присъствала. Направило ми е голямо впечатление това, че всички там са като семейство и едновременно с това  баща ми винаги е имал авторитет като бащинска фигура.

Това се стремя да запазя и с моите студенти. Аз съм им ментор. Подкрепям ги, учител съм им, също и приятел, но си имаме едно взаимно уважение. Не мога да твърдя за различни общества, но ми се струва, че джаз обществото и обществото на фолклорните музиканти  са по-сплотени. Винаги ми е харесвала тази близост и това чувство за семейство.

БД: Имам много въпроси, но ще ти задам само два от тях. Първо, за баща ти и затова как е стоял до теб, докато свириш, защото аз имам доведена дъщеричка, която има страхотен музикален слух. Ако аз имах такъв, щях да съм на десетото небе. Безспорно е много трудно да се мотивират децата, особено в днешно време с телефоните, с медиите. Ти какъв съвет би дал на родителите и на хората, които искат да предадат любовта към нотите на децата, искат те да се развиват музикално. Как да подходим?

МК: Това е сложен въпрос, защото нещата не са същите, каквито бяха преди 35 години, когато аз се занимавах с музика. Светът се промени ужасно много през последните 20-30 години – технологиите; начинът, по който децата общуват, учат и се учат; интереси; професии и т.н. Мисля, че не само за музика, а за каквото и да е, родителите трябва да намерят този баланс между това да  дават достатъчно свобода на децата си за различни неща и да намерят някакъв талант и позитивен израз на това, което е вътре в тях.

В същото време трябва да ги направляват, защото има и такъв стил на отглеждане на деца, когато родителите ги оставят да избират и да „скачат“ от едно нещо на друго и никога не се продължава по една пътека достатъчно дълго, за да може детето наистина да може  да вземе нещо от това.

За мен този метод не е концентриран, не дава много на детето. Просто е прекалено „разхвърляно“, а децата имат нужда от структура. Всички като хора имаме нужда от нея, но и всички  ние научаваме фундамента на тази структура като деца. Така, че моят съвет е да се намери баланса. Когато детето има талант и желание за нещо, родителите да го подкрепят, да бъдат до него, да му дават посока и подкрепа. И ръка, когато падне. В същото време да не забравят, че децата всъщност не знаят как работи света около тях и е хубаво да има някои напътствия. Така, че баланс между свободата и структурата.

БД: Аз бях учител в продължение на 3 години на по-малки дечица – от 3 до 14-годишна възраст и имам по-различно мнение за оценките и за подхода на образованието. Ти каза нещо много ценно според мен. Каза, че се опитваш да намериш слабите места на твоите ученици и да им помогнеш те да се развият, което е съвсем различно от подход, който слага всички в една графа и казва: „Аз ще ви измервам спрямо една мерна единица“.

МК: Да, разбира се. Аз съм започнал като начален учител.  Около 5 години съм преподавал в начални училища. Работил съм с широка възрастова група деца - от 5-годишни в детска градина до деца в 8-ми клас. Така, че имам богат опит. Наистина, когато става дума за изкуства, в много ранна възраст не съм привърженик на конкурсите, състезанията и т.н. Аз също имам нещо състезателно в мен, защото съм играл и спорт, но... приписват едни думи на Белла Барток, че е казал: „Конкурсите не са за хората - те са за конете“.

Аз мисля, че чрез конкурсите в ранен стадии можеш да отрежеш крилата на децата, а тогава трябва да им помагаш. Да, наистина не всеки ще стане професионален музикант, но то и не трябва. Имаме нужда от всякакви хора в обществото, но според медицински изследвания, музиката е единствената човешка дейност, при която всички центрове на мозъка светят едновременно – двигателни, опорни, имагинерни и т.н.

Всички неща, които се случват при правенето на музика, са много необходими за всеки един човек, така че в ранна детска възраст всички деца имат нужда от музика, от изкуство, от спорт, за да могат да се формират като цялостна личност. Вече на по-късен етап се случва една естествена пресявка на тези, които имат дарба и хъс евентуално да тръгнат по този път - път, по който ние вървяхме навремето – от коридорите на музикалното училище до скамейките на университета. 

Много неща се променят. Обществото се променя и ние като педагози си задаваме много въпроси и променяме начина, по който преподаваме, защото тази музика, която ние сме учили, начина, по който сме учени, вече не е подходящ за музиката на 21-ви век. Ние също трябва да се развиваме наравно с обществото.

„Аз се опитвам да мисля по-еластично, по-динамично. Предлагам различни решения на един и същ проблем, помагам на моите студенти да осъзнават, да са наясно със слабите си страни, да работят върху себе си и слабостите си, за да могат да бъдат успешни като хора, като членове на обществото и като музиканти.“

БД: Така ми звучи сякаш, че покрай тях и ти самият се променяш - и като учител, и като човек...

МК: Абсолютно. Ако не го правя, значи съм се провалил като учител и като човек. Според мен всички ние, няма значение с какво се занимаваме, трябва да надграждаме, да се обогатяваме, да се променяме в положителния смисъл, защото ние не сме една константа, ние се учим, докато сме живи. Мисля, че това като философски въпрос също е проблем на много хора. Наблюдавам, че в някои общества хората не желаят да се променят и не са способни да приемат промените около тях, особено, когато се случват малко по-бързо, отколкото те са свикнали. 

Аз постоянно се променям – чета, следя новите тенденции, мисля за тези неща. Правя си много от материалите сам. Когато преподавам, не използвам само един учебник,  както беше навремето – това ти е учебникът, написан е и следващите 50 години по това ще работим. Аз се опитвам да дърпам от различни източници,  добавям мои материали. С  богат опит като музикант и от моя опит на човек, живял на два континента доста време, помагам на моите ученици и студенти да бъдат подготвени за днес и за утре, което е най-важното за нас като учители, а не просто да им предадем това, което ние знаем отпреди 20 години.

БД: Голяма отговорност…

МК: Да, но пък най-хубавото нещо е, когато видиш твой ученик или студент да успява. Да видиш момента, в който те развиват някаква концепция, когато ги видиш на сцена да правят нещо красиво, когато чуеш тяхната музика вече записана или ги видиш в някое списание. Това е най-голямата гордост за един учител.

БД: Докато не те видях на сцената да свириш по този начин, наистина нямах представа за този огромен талант, който имаш. Пожелавам ти още много, много възможности да свириш така на сцена и да ни радваш, защото този баланс между това да преподаваш и да се развиваш като музикант не е лесен.

МК: Аз искам да те поздравя за всичко, което правиш, за да има такова общество, да се знаем. Ти подкрепяш културата по всякакъв начин. Поздравления и поклон. Продължавай все така в този дух. Ти си един възрожденец на 21-ви век.

БД: Благодаря, Милене! Радвам се, че имаме възможността да сме заедно и можем да бъдем заедно по този начин.

ЗА СТРАХА

БД: Ще ти задам следващият въпрос, който е за страха. Кой е твоят най-голям страх? Справил ли си се с него и ако не си, как се справяш?

МК: Най-големият страх, който съм имал професионално, е, че може да нямам достатъчно време или физическите възможности да направя всички неща, които са ми в главата, да не мога да ги осъществя. Мисля, че с годините започвам да се променям. Мисля, че тази пандемия беше един доста интересен катализатор за това. Тя сложи живота на пауза. Форсира ни в даден момент да спрем всичко, да преосмислим другите неща. Тя всъщност много ми помогна да преодолея някои неща.

Тази година имах много време за размисъл. Не съм свирил пред хора от миналия февруари. Имах отменени концертни дати и професионални планове. Идването ми в България ми помогна да се отделя от забързаното ежедневие в Лос Анджелис и от нещата, които ме стресираха от професионална гледна точка. Животът в България е много по-бавен и спокоен, което ми харесва. Това ми помогна да преосмисля някои неща. Примерно, това, че аз никога няма да успея да направя, да реализирам всичко, което ми е в главата, защото имам прекалено много проекти. Това ми беше най-големият страх преди - че няма време.

В момента, като се отпусна, чувствам, че ми е неспокойно, защото текущо трябва да работя по някоя музика, по някои проекти. Особено много съм зает през пролетния и летния семестър. В колежа работата е много интензивна. Много са нещата, които се случват. Преподавам на много студенти. Те изискват моето внимание постоянно. Така, че през уикендите и ваканциите, ако не работех върху моите проекти, се чувствах все едно изоставам. 

Това ми беше страха, но мисля, че с тази пандемия и с годините всичко се промени. Сега чувствам, че част от моя живот е да живея, да наблюдавам. Обичам да разговарям с хората около мен, да опитвам различни храни и култури, да обменям опит. Това всъщност формира и музиката ми и ме прави по-интересен артист.

БД: Да, ние с теб имаме горе-долу еднакъв проблем. Аз имам този проблем в киното. Всичко, което видя или чуя, или срещна на улицата, може да бъде филм или история. Трябваше да се науча, дори в началото на тази година,  да спра, както ти каза, да си насоча вниманието към някои неща. Може би, по-скоро да комбинирам няколко идеи в едно нещо, отколкото да съм разсеян на всичките тези места. До каква степен мислиш, че особено тук в Америка, това е продукт на капитализма и на гоненето на някакъв успех?

МК: Мисля, че си го имах и преди, защото аз още като тийнейджър се бях амбицирал да отида в Америка, защото исках да се уча от най-добрите и да постигна някои неща в музикално отношение, да създавам. Мисля, че имам нещо такова по рождение. Когато живееш в общество, където толкова неща се случват едновременно, например всяка вечер в Лос Анджелис мога да отида да гледам концерти, изложби; когато виждаш как хората работят неуморно, усещаш, че ако не работиш като всички тях, си мързелив. Понякога това ми натежаваше.

„Тогава малко се центрирах и намирах моя дзен, като се прибера в България, попътувам из Европа, като усетя другия ритъм на живот.“

За мен този баланс между интензивна работа и възможността да се наслаждаваш на живота  липсва на някои американци, а и на мои колеги. Мисля, че ние като музиканти трябва да знаем повече за истинския живот. Това формира изкуството. Ти си филмейкър. Всъщност си наблюдател, участваш в живота и това формира твоето изкуство. Докато в музиката и изобразителното изкуство ние можем малко да се отделим от обществото, да се усамотим, което не е лошо за създаването. В същия момент обаче, за да създадем нещо, което е непреходно, което говори на обществото, ние трябва да знаем как да живеем. Хубаво е по някой път да спрем и просто...да помиришем цветята.

ЗА СВРЪХСИЛАТА И ДАРОВЕТЕ

БД: Последен въпрос, Милене. За свръхсилата и каква е твоята свръхсила. Какви са даровете, които даваш на света и какви ти получаваш? 

Този въпрос нарочно го нарекох „свръхсила“, защото в киното тук  много се набляга на свръхсилата и на супергероите, които имат свръхсила, но идеята е, че ние можем да открием нашата свръхсила - дали е тази на учител, музикант, инженер. Каква в действителност е нашата реална свръхсила?

МК: Мисля, че някак се връзва с началото, когато  говорихме за децата -  за начина, по който се отглеждат и израстват; по който биват подкрепяни или неподкрепяни. Мисля, че родителите могат да им помогнат да намерят своята свръхсила, в какво са добри. Нямам предвид само изкуството. Не всички стават музиканти и филмови дейци. Важно е какви интереси имат. Ние сме достигнали до това развитие на нашето общество и мозък чрез търсене на истината, търсене на нови знания, на много други неща. Мисля, че в момента, в който човек намери движеща сила от гледна точка на интелектуален глад, а не на физическия, тогава вече осъзнава някаква негова свръхсила.

Моите родители ми помогнаха за това и тя е музиката. Тя е постоянно в живота ми, в главата ми, в това, което правя. Не бих могъл да живея без музика. Моят глад и моята жажда е музиката. Мога да разбирам различни типове музика, мога да ги анализирам, да ги нотирам, да ги изсвирвам. Това ми е помогнало в кариерата и това ми помага като учител, за да мога да говоря с различни хора, имащи различни интереси в музиката.

За мен хубава музика е хубавата музика. Няма значение жанра, стила или от кой век е. Мисля, че това много ми е помогнало в професионалния път, това ме е отделило от другите, това ми помага и сега. Понякога е интересно, защото настава шумотевица и в живота, и в главата ми, когато работя върху няколко проекта едновременно. Преподавам, пиша едно, свиря друго нещо и т.н. Това пък ми помага да действам. Когато съм най-зле, тогава съм най-концентриран и най-добре си уплътнявам времето. 

За даровете  - да, то свръхсилата и дарът ми са едни и същи – музиката. Мисля, че съм добър педагог и учител. Опитвам се да предавам  знанията си на другите. Това е съвсем безвъзмездно, от гледна точка на това, че не пазя тайни от студентите си. Това го имам от родителите ми. С баща ми, който толкова години е преподавал педагогика, сме толкова различни в този аспект. Аз не мога без да пиша и да изпълнявам музика на сцена и това се допълва с преподаването.

Баща ми предпочита да пише за музиката - да пише книги, де е музиколог и да преподава. Аз мисля, че това, което правя като музикант, ми помага да бъда по-добър учител. Това да съм учител пък ми помага да представям по-добре моята музика по начин, който би бил достъпен -  да се свързва, да докосва хората.  От тази гледна точка , мисля, че съм щедър човек – опитвам се да давам моята свръхсила и даровете, а не да вземам.

БД: Това ме навежда на една теория, която от години си развивам и която може би и други хора споделят. Аз не вярвам, че животът е устроен така, че най-силните да оцеляват.

Вярвам в това, че когато засадим една овощна градина с ябълкови или черешови дървета, когато те цъфнат, впоследствие, когато дойдат хората, децата и си откъснат един зрял и сочен плод, така продължават да пресаждат тези дървета. Това, което ти правиш с твоята свръхсила – музиката, го виждам точно по този начин, че когато узрява, твоята музика се превръща в един дар към света и децата. Благодаря за този дар.

МК: Благодаря ти. Много ми хареса тази метафора за дървото, от което другите могат да се хранят. Да, ако така гледаме на живота си, смятам, че бихме имали едно по-добро общество. Да се надяваме повече хора да мислят така.

Купете си музиката на Милен Киров тук.

Подкрепете ЗАВРЪЩАНЕ с $5 на месец

Share