Не може да избягаш

Пресиян „Хлебаря“ Петров, сезон 1, епизод 5

  
0:00
-27:48

В сайта ни ЗАВРЪЩАНЕ ще може да намерите нашите подкастове в аудио формат, както и в текст тук. (Текстът е дело на доброволната помощ на  Лора Касабова и нейния екип. Благодаря, Лора!)

Днес ви каним да се запознаете с хлебаря Пресиян Петров. Този млад човек има големи мечти и възможност да забогатее в чужбина, но остава в България. Защо?

Тази седмица публикувахме на английски глава втора на разказа на Богдан Дарев - BRYCE. В нея си задаваме въпроса до каква степен работата определя живота ни. Какво трябва да се случи, за да напуснем работа, която не обичаме. Възможно ли е един изкуствен интелект да ни вдъхнови, да ни даде сила да го направим.

прочетете BRYCE chapter 1

прочетете BRYCE chapter 2

Подготвяме програмата за новия сезон на подкаста. Ще я споделим скоро. Винаги може да подкрепите дейността ни с платен абонамент от $5 на месец тук. Предстоят ни много приключения заедно!


Пресиян „Хлебаря“ Петров

ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ

Когато бях студент  в университета, родителите ми нямаха голяма възможност да ми помагат финансово и се налагаше доста често да работя. Не винаги можех да го правя, тъй като посещавах лекции, упражнения и т.н. Във втори курс се замислих кое е това нещо, което искам да го има в живота ми всеки ден и това беше да не съм гладен. Казах си – ако имам хляб, никога няма да съм гладен. После изведнъж ми хрумна: “Едва ли е толкова трудно да правиш хляб“.

Една вечер го споделих на моя приятелка, която отиде и намери място, където започнах да работя. Това изведнъж ми промени ежедневието и живота. От студент, който отива в 8ч. на лекции, станах човек, който става в 1ч. през нощта, върви пеша до хлебарницата, работи там до преди обед и след това отива на лекции и упражнения. Оттогава правя хляб почти всеки ден. Много рядко пропускам.

БД: Това колко години е вече?

ПП: Това е 10-та или 11-та година.

БД: Знам, че дядо ти отглежда пшеница. Това значи, че в твоето семейство вече е съществувала тази възможност – ти да поемеш по този път. Как точно станаха нещата?

ПП: Така звучи, но не е така. Израснал съм покрай дядо си, но никога не съм се интересувал какво точно прави. В смисъл, отива в градината, прави там някакви неща, аз му помагам, обаче не съм  задавал въпроси за нищо. Казва ми: “Оплеви градината“ или „Да прекопаем крушите“ или „Тук ще хвърлим няколко зърна в земята“. Никога не ми е правило впечатление това нещо.

Когато станах  хлебар и се прибрах на село за първи път, може би 1-2 години не си бях ходил, му казах, че освен, че ходя на лекции и упражнения, съм станал хлебар. Той се разплака. Това беше първото нещо, което направи. После започна да ми обяснява  как той цял живот с това се е занимавал. Как нашите прабаби и прадядовци също са се занимавали с това. Разбрах, че всъщност родът ми се е занимавал с това без аз да знам. Те не са искали ние да живеем такъв живот, а са искали да ставаме академици или нещо подобно. Затова не са и споделяли, не са смятали, че трябва да вървим в тази посока.

Супер случайно се случи или може би не.

Както казва дядо ми: „Не може да избягаш от това, което кръвта ти иска“.

ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИ

Имал съм честта да имам доста учители, най-различни. Учил съм в много хубаво училище, което години по-късно осъзнавам колко много неща ме е научило, особено учителят ми по математика. Когато си тийнейджър, не възприемаш точно по този начин нещата, но след време разбираш, че всичко, което са ти говорили, е било полезно. Имах огромната чест, още девети-десети клас, да срещна един човек, който много ми говореше за духовната част на нещата.

Не толкова за материалния свят, а по скоро за нещата отвъд, нещата, които можем да почувстваме, да разбираме или да си мислим - за нашия вътрешен свят, в който сме сами или не сме сами. 

Малко по малко започнах да срещам все по-интересни хора. Бях около 20-годишен, когато срещнах един от корейските си учители, който ме заведе после в Корея и живях при него известно време. Той ми помогна да срещна друг корейски учител, при който специализирах това хлебарство, което в момента правя. Бил съм с френски учител, при който живях едно лято.

В Дания и в Швеция съм бил при друг, който ме учеше на хляба. Впоследствие дядо ми се оказа също такъв учител. Аз бях научил много от него без да разбера,  докато растях там. След като станах  хлебар стана още по-лесно да комуникираме, защото говорехме за едни и същи неща. Когато той ми обясняваше, аз вече го чувах 10 пъти повече. Страшно много неща съм научил от всички тях – различни хора, различни култури. Това до голяма степен е помогнало да стана човекът, който съм сега.

БД: Аз не съм ял хляб от Корея и нямам никаква представа как изглежда един хляб там. Като нашият ли е? Разкажи малко повече за твоето преживяване там.

ПП:  Още през 2011 г. не бях доволен от нещата, които учех в България. Смятах, че можем повече, че нещата, които трябва да може един хлебар, са много повече. Започнах да се оглеждам къде в чужбина мога да отида. Естествено, всички обясняваха как Франция е най-доброто място за учене на хляб, защото е една от най-старите държави, която има традиции  в това нещо.

Първата ми идея беше да замина там. Успях да намеря майстор англичанин, защото не знам френски, а знам английски. Той беше живял дълго време във Франция и си беше като французин – държеше се като тях, говореше постоянно на френски, много малко на английски, но с мен си говореше и ми обясняваше всичко. С него изкарах лятото на 2011-та и разбрах, че хлябът, който той прави, е в пъти по-добър, отколкото най-добрите хлебарници в София правеха. Като идея и като отношение към хляба беше същото, но все едно беше години напред във времето.

Например, ако нас никой не ни закачаше, щяхме да стигнем след 20 години това, което той правеше. Той така се беше научил от своите учители. Стигнах до един момент, в който видях много информация на едно място и като я усвоих се върнах обратно, но не срещнах разбиране в това, което бях научил. По-скоро тук хората бяха застинали на едно ниво, което не искаха да променят. Така се породи желанието ми да пътувам. Исках да развивам себе си и занаята, който умея.

Започнах да пътувам. Бил съм в почти всички европейски държави, като на повечето места не съм бил на дълги стажове, а само по няколко дни в пекарна.

Тъй като отдавна имах афинитет към Корея, още откакто се запознах с моя учител през 2010 г., реших, че е крайно време да отида и там, защото точно предишната година корейците бяха станали световни шампиони по хлебарство и си казах – какво пък могат тези хора?

Отидох като един млад човек, който вярва, че държавата, в която живее, е много по-добра от тази, в която отива. Така и се държах с хората първите няколко дни, което не беше нещо хубаво, а въобще не беше и правилно. Хората много бързо ми показаха, че нямат хлебарство на повече от 50 години, но тъй като са изключително методични в това, което правят и го правят докато не го направят добре, са успели за 50 години да натрупат опит, който ние все още нямаме като хлебари.

Хлябът, който ние правим и този, който те правят, не е далече един от друг, особено занаятчийският хляб с квас, но те го правят много по-добре, изключително по-добре. Много рядко грешат. Постоянно анализират всичко, което се случва. Там ме научиха какво е критичен анализ и защо за всеки хляб това трябва да се прави. Целият екип се събира и обсъжда какво се е случило. Неща, които ние не ги правим. Забелязал съм, че до ден днешен много малко хлебари правят това – да дискутират, да обсъждат, да анализират. В нашата хлебарница се опитваме да го правим.

БД: Каква е разликата между този тип на правене на хляб и хляба, който прави една баба в едно село? Какво си научил? Има ли какво да се научи от тях?

ПП: На курсове доста често казвам, че в България сме били толкова бедни, че единственото на трапезата ни е било хубав хляб. По тази причина хлябът е нещо много свято, много велико и истинско. Има семейства, които с това са се изхранвали изцяло, само с това. Това за съжаление е оказало негативно въздействие върху българската кулинария  и по-специално, за хляба. Тъй като го виждаме като нещо свещено, не го пипаме през годините т.е. стигаме до едно ниво, когато хлябът е супер и си оставаме там много дълго време – 50, 100, 200 години. Защо да пипаш нещо, което си работи?

Докато другите държави са имали повече богатства, били са по-заможни, това при тях е било по друг начин - те търсили как да го направят по-добър, по-интересен, по-различен. Затова, например, французите са изградили една огромна, аз го наричам „библиотека“ за хлебарството. Имат страшно много майстори, които развиват различни неща. Всеки регион има нещо особено, нещо, което при нас доста често се е губило, т.е. от една област до друга има много тънки нюанси в това какво е хляб. Много често хляба е това, което имаш от полето - всичката пшеница, събрана  заедно.

Докато при французите всеки един сорт се събира отделно. Различните сортове правят различно брашно, което се използва за различни неща – някои за хляб, за кроасани или за други продукти. При нас, по времето на дядо, е имало само един вид брашно – каквото има в мелницата - това е. Нямаш избор, не можеш да експериментираш за различни неща с него. Това до ден днешен все още трудно се променя. Работим върху това, но много, много бавно се променят нещата.

БД: Става на въпрос, че ние не отричаме традициите на правене на хляб, но не продължаваме да ги надграждаме, да ги развиваме.

ПП: Да, така го виждам и аз. Смятам, че трябва да знаем и да разбираме всичко, което се е случило преди нас, но да работим то да става по-добро, по-хубаво, по-вкусно, по-интересно.

БД: Да, защото ако ние българите не работим върху това да стане по-интересно, да експериментираме върху това, което имаме, тогава идва „запада“ и комерсиализма, носи кифлички отнякъде другаде. Ние започваме да ги ядем и казваме: „Ооо, гледай това колко е вкусно“ и изпускаме шанса да задоволим това любопитство на човека, което е там и винаги ще  бъде там.

ПП: Когато през 2011 г. станах хлебар, бях изключително изненадан как 1/3 от хляба, който идва в София е замразен и идваше от чужбина. Това все още е така, защото има огромни вериги, които не го правят тук. Те си го внасят от чужбина. Това важеше и за закуски. Ходил съм в пекарни, в които твърдяха, че всичко се прави на място, а отстрани виждаш как доставят баници и разни други полуготови работи и там просто ги допичат. Това беше много шокиращо за мен. С течение на времето разбрах, че хората правят това, защото не им се работи или защото нямат достатъчно амбиция, достатъчно знания. Със сигурност много по-лесно е да го направиш по този начин. Да вземеш нещо готово и просто да го довършиш за крайния потребител.

Първите три години работихме само на ръка, като достигнахме близо 4000 хляба на седмица, които бяха само от ръцете на мен и на брат ми. Когато отворихме хлебарница разбрахме, че само да правиш хляб не е достатъчно, трябва да има и други неща. Колкото повече са те, толкова повече хора трябва да имаш, или да наемеш някакво оборудване, или да го купиш. Ние наехме хора, но много бързо осъзнахме, не знам защо е така, че един нает човек вършеше ¼ от това, което ние вършехме. През цялото време се опитвахме да си обясним това с идеята, че бизнесът е наш, хлябовете са наши, ние сме по-мотивирани и т.н. Това не е точно така.

Много хора имат бизнес и не работят толкова, колкото ние работим. Аз го виждам като едно вътрешно усещане, че трябва да се свърши колкото се може повече работа. Може би дядо ни ни е възпитал, че когато човек не работи, той нищо не прави. Това доведе до сегашната ни хлебарница, в която започнах да се връщам назад във времето отпреди индустриализацията. Искаше ми се да разбера защо хората са направили машини, по какъв начин са искали да ги използват. Защо е измислена всяка една машина и защо прави това, което прави и да намеря начин там, където не е необходимо да има човек, да бъде вкарана машина, но да бъде по начин, по който крайният продукт никога не може да пострада.

Това е нещо, върху което работя вече повече от 4 години. Опитвам се да разбера всички тези неща, даже си водех записки коя машина кога е измислена, в какъв период от време, в коя държава и защо там, какво точно са искали да направят, когато са я измислили. Сега имаме машини, които вършат част от работата. Имаме неща, които се случват изцяло на ръка. Не знам доколко това ще продължи да се случва така, както е в момента, защото искаме и ние да се развиваме и търсим начин да го правим правилно.

Със сигурност едно от нещата, които се е променило е, че имаме машини, които ни помагат с месенето. Това нещо го нямаше, когато снимахме филма. Абсолютно всичко се месеше на ръка. След като отидох в Корея разбрах, че това не е най-правилният начин, защото не съм разбирал добре тестото, това което самото то иска. По какъв начин самата пшеница поема водата – защо и колко време изисква. Такива нища, които тогава не ги знаех още.

Една от причините да искам да анализирам така нещата е, че когато отивах в чужбина навсякъде виждах едни и същи неща.

Занаятчийството все повече и повече върви към края си, т.е. умира. Хората не искат да работят тежък труд, все по-малко са хората, които си дават здравето за това, а хлебарството не е лесно въобще.

Това ме накара да анализирам какво се е случило, защо така се е случило, как да вземем най-доброто от двата свята, но въпреки всичко да запазим корена на този занаят такъв, какъвто трябва да бъде.  Да се опитаме винаги и каквото и да става, хлебарят да направи възможно най-добрия продукт.

Подкрепете ЗАВРЪЩАНЕ с $5 на месец

ЗАЩО НЕ ЕМИГРИРА?

Има само две държави, които са ми харесали докато съм пътувал и съм се замислял дали да не остана там. Имал съм доста възможности да го направя. Едната беше Швейцария, другата Южна Корея, като втората ме задържа, плени ме много повече. Преди да се върна обратно в България много сериозно обмислях да стана главен хлебар в една хлебарница там. Общо взето ми предлагаха 6 пъти повече пари, отколкото изкарвам в България. Аз знаех, че тук ще изкарвам много по-малко.

Тогава проведох разговор с учителя ми, който ми преподаваше хлебарство и го попитах: „Ако остана в Корея, какво мога да направя, какво мога да постигна?“.

Той ми отговори: „Всичко можеш да направиш. Ще станеш много добър хлебар, ще имаш апартамент, кола, много висока заплата и хората ще знаят за теб.“

Попитах го дали има нещо друго, но той каза: „Не, това е. Какво повече може да искаш?“.

Казах, че ако се върна в България сигурно мога „да променя света“. В смисъл, че има толкова поле за изява, че ако имаш амбиция, желание, воля, капацитет, можеш да направиш каквото решиш. Няма как да се оплакваме, че нещата не са окей при положение, че те са такива каквито са. Просто ги приемаме и продължаваме да работим.

Тогава се замислих много сериозно върху това, че искам да живея в държава, която ми изглежда много по-уредена, но в същото време бих искал да имам някакъв пръст, глас, ръка в това, което предстои да се случва и България беше идеалното място.

Оттам нататък желанието ми нарасна – да се опитам да направя Балканите по-хубаво място за живеене. Виждам, че много други хора също искат и ставаме един огромен колектив. Все повече и повече...

Подкрепете ЗАВРЪЩАНЕ с $5 на месец

ЗА СТРАХА

Най-големият ми страх е да си отида от този свят без да съм направил нищо значително. Не знам защо така го виждам. Наистина съм израснал с хора, които са ми го говорили това нещо. Всичките ми учители са ми повтаряли едни и същи неща, без значение от коя държава са : „Трябва така да работиш, че нещо след теб да остане и то да има смисъл“. Не говорим за семейство или кариера. Говорим  за нещо, което е от полза за другите хора. Така си го представям аз.

Това нещо го преодолявам по един единствен начин. Аз се събуждам и си лягам с работа. Винаги работя, но не в смисъл работя, за да изкарвам пари, а се опитвам да направя нещо, което да остане, за когото и да е. Няма значение какво.

ЗА СВРЪХСИЛАТА И ДАРОВЕТЕ

За свръхсилата - може би, имам две. Дали наистина са свръхсила, нямам представа. 

Едната е, че мога да чета много бързо. Под това визирам наистина много бързо, в смисъл стигал съм до 3 книги по 700 страници за един ден. Много бързо запомням тази информация и мога да я „извикам“ от главата си. Това много ми помага, защото специално за хлебарството, мелничарството и за зърното има страшно много информация, която трябва да се прочете. Това ми помага да трупам много повече опит от другите хлебари. Имам колеги, които също са работили повече от 10 години, но аз имам повече опит от тях, просто защото чета много. 

Другото нещо, което винаги ми е помагало, е това, че когато видя нещо, мога да го повторя в главата си, само че по-бавно. Не знам как да го обясня точно. Например, отидох във Франция един път и моят учител там оформяше хлебчета за секунда и половина – две секунди. Аз го попитах дали може да ми покаже точно как го прави. Той каза:

„Не. Гледай и ако хванеш нещо, хванеш“. Аз гледах, гледах…

След това много  по-бавно си го представих как се случва и след около 5 минути аз правих хлебчетата, както той ги оформяше. Беше много изненадан, че толкова бързо успях да хвана движението, предвид това, че го правеше много бързо. Всъщност аз просто умеех да правя това нещо и това ми помага навсякъде. Когато бях в Корея, не са ми показвали бавно това, което правят. Всичко правеха много бързо, но аз го запаметявах. След това си го повтарях по-бавно и след това го повтарях и аз, само че вече по-бързо. С времето и аз свиквах да работя много бързо.

Може би това са двете неща, които определям като своята свръхсила, ако са такива наистина. 

От гледна точка на даровете смятам, че най-големият дар, който мога да дам на хората, са моите мечти, защото почти всички, може би с много малки изключения, не са такива мечти, които да ме направят мен щастлив, а по-скоро огромно количество хора. Смятам, че те ще го оценят рано или късно.  

Споделете с приятел. Очаквайте сезон 2, ноември 2021-ва, със Завърналите се в България.

Гледайте Пресиян в „Живият хляб“

Share