Свръхсилата като сетивност

Елица Матева и Димитър Николов, сезон 1, епизод 4

  
0:00
-28:37

Елица Матева и Димитър Николов

ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ

Елица Матева: За мен животът никога не е бил обикновен. Винаги съм го усещала сякаш с магически способности. Може би има няколко периода в живота ми, белязали една по-голяма промяна. Първи такъв голям период, голяма промяна за мен, беше когато заминах 18-годишна да уча в чужбина.

Попаднах  в университет с деца от цял свят, с ясна мисъл и отговорност за това кои сме и каква е нашата роля като хора на тази земя. Въпросите, които си задавахме и над които размишлявахме бяха дълбоки и многопластови, ангажираха съзнанието ми още тогава. Попаднах в един свят, който ме покани да мисля по този начин, да усетя  отговорност - и като част от цялото човечество, и като индивид. Това беше наистина голяма промяна за мен.

Друга голяма промяна беше връщането ми в България след почти девет години. Това бе голямо и истинско предизвикателство. Всъщност, да се завърна в България си беше силно преживяване. А четири години по-късно - сега да съм в Берлин отново, един нов етап от живота ми, с нови възможности, въпреки коронавируса. Междувременно се чувствам свързана много с България и искам все още да правя неща там и проекти. Но Берлин текущо ми дава  усещане за център на света по някакъв начин, определено се свързвам с много интересни артисти и отново... един нов период. 

Димитър Николов: Общо взето, откакто започнах да се занимавам с театър - първо непрофесионално в една школа, след това годините в академията, после вече в театъра, успоредно с работата ми в киното - честно казано за мен обикновеният живот е сякаш само съботата или неделята, когато имам време да си изпия кафето спокойно, следобедно, сутрешно, без значение кога.

Сега покрай карантината имаше доста стопиране. Може би това бе първият период, в който имах време въобще да имам някакво време за себе си. Открих си супер голям проблем с това да прекарвам време със себе си и да се занимавам  реално със себе си. Когато ходя на репетиции,  на снимки или се срещам с хора, някак си общо взето се занимавам  с другите или по-скоро с изследването на някой друг. Случва се през мен, но не става въпрос за мен, не съм аз фокуса. Много трудно ми се видя това и честно казано доста ми втръсна.

В един момент ми даде някаква възможност да си дам реална сметка, че трябва да намеря някакъв… все пак, макар и доста условно да звучи това, но някакъв баланс. Дадох си сметка колко неща  не знам и колко вероятно съм пропуснал в това забързано ежедневие вече години наред. Също така, че трябва да имаш някаква зона, в хубавия смисъл зона на комфорт, някакво място за себе си и време за себе си - лично време далеч от и отвъд забързания делник. По някъв начин май вече се чувствам даже по-пълноценно.

Сега като остане малко време и за обикновения живот, т.е. да помислиш, ако щеш дори и за битовизмите,  по някъв начин си почиваш и успяваш да се свържеш с някакви хора, с доста от които аз лично бях прекъснал дълго време всякакви взаимоотношения поради натовареност.

Дадох си сметка, че може би съм обидил тези хора. Може би съм ги наранил, може би не съм бил с тях, когато те са имали нужда. И това са такива ценни уроци, от които аз мисля, че си извадих някаква поука. Ще се опитам занапред, колкото и работа да имам, дай боже всеки да има, да не се преминава през тях, все едно нямат значение.

Богдан Дарев: Благодаря ти! Звучи като че ли това време, което си прекарал повече сам, те е обогатило. Дори, че си направил някои открития за себе си, които може да приложиш в твоето творчество като актьор. Това така ли е? 

ДН: Да, определено. Даже по шегаджийски бих го формулирал, защото аз съм супер нервак и кибритлия. Мисля, че се понаучих малко да търпя. По принцип това ми е много трудно. Общо взето дори не мога да преброя до три, „паля“ се непрекъснато. Мисля, че малко заземих нещата. Да, работи за актьорството от гледна точка на това, че аз например си давам сметка за себе си, като се подготвям за някакъв проект, че винаги съм в движение и нарочно го правя. Примерно уча текст, докато се разхождам в парка, докато слушам музика. Чета си сценария буквално и докато ходя. Сега пробвах някакви неща да ги направя  седнал на едно място. Признавам си, беше ми много трудно.

Просто дадох си сметка, че има, има нещо ценно и в това да си за известно време на едно място. Не ми се иска да има нов локдаун, но при всички положения  това неочаквано и неканено време ме научи на някакво спокойствие, на хармония, която осъзнах, че явно не ми е присъща. Може би това е основният двигател при мен - че просто аз обичам да съм на триста, ако може на четиристотин. Някаква скорост, която за много хора е нормално да ги уморява, на мен ми дава енергия. Да, сега мисля, че откривам някакви спокойни зони в темперамента си, което е странно и за мен.

ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИ

ЕМ: Много, много хубав въпрос. Аз мисля, че целият живот е едно учене и учителите са навсякъде и във всичко. От нас зависи  къде виждаме уроците, къде ги четем, къде ги чуваме. Те даже и се повтарят, ако не ги чуем, ако ни трябват. Мисля, че получаваме уроците, от които имаме нужда. 

За мен конкретно природата беше един от първите ми учители. Израснах сред природата и се чувствах много дълбоко свързана с нея само наблюдавайки я. Тя ме научи на много неща, едно от който бе многопластието, дълбочината на живота.

Също учех много чрез самоизследване. Спомням си като малка имах потребност да се затварям и просто да работя с всичко около себе си - да рисувам, да танцувам и така да изследвам. Това беше една тенденция.

Забелязвам, че когато искам да науча нещо, когато нещо стане наистина силно в мен, желанието се активира и учителите се появяват. Понякога е изумително. Хоп и срещам. Когато имам някакво намерение и колкото по-конкретно става това намерение в някаква посока -  какво искам да науча примерно. Така е било и за актьорското майсторство. Срещах страхотни мои учители.

Аз не съм учила в НАТФИЗ все пак, но имах учители по пътя си,  както и за себеосъзнаването и психологията, от които се интересувам изключително много. Виждам, че е много, много важно това за мен. Учителите идват, когато търсиш, но също и когато не търсиш, но упорито вървиш във вярната – в твоята уникална посока.

ДН: Много изчерпателно беше това на Елица и не знам какво да кажа честно казано. Заставам зад това, което и тя каза за природата, защото от малък много често ходя на планина. За мен учителите също не са задължително и само хора. Спортът без съмнение е голям учител. Към момента такъв е джудото за мен, макар и да съм се занимавал по-професионално с баскетбол и други спортове. Музиката е изключителен учител също. Пял съм в хор. Осъзнах на един по-късен етап, че преподавателите ми там -  диригентът, пианистът - ми дадоха страшно много.

Моят учител по китара ми е дал много. Определен брой учители от училище са ми дали. Някои от тях може и да са ми взели,  не знам. Сега и фокусът не е върху тях. В академията, в репетиционните процеси, на снимките,  всички от семейството ми са мои учители под някаква форма. Племенникът ми, който е на 9 години, тази година ще прави 10, също е мой учител.

Общо взето, когато се вглеждаш, вслушваш, заслушваш,  ти неминуемо обръщаш внимание на нещата, които се случват покрай теб и не ги подминаваш. Може да  научиш нещо ново за себе си и живота от нещо или от някой съвсем случайно на улицата.

Много може да се научи и от животните - от това как се отнасят помежду си. Ние сме доста по-брутални в редица отношения. Общо взето мисля, че никога няма да спра да се уча. Не знам дали достатъчно научавам обаче. За да научаваш някакви неща, ти трябва да търсиш нещо, което не познаваш. Тази взаимовръзка е много важна. Тя се задейства, когато се впускаш в неща, в които не се чувстваш  в свои води, не са ти познати… И действително, освен, че разширяваш кръгозора си, според мен се сблъскваш със страхове, които не подозираш, че съществуват в теб и че ги носиш. След това се чувстваш много по-облекчен и много по-готов за следваща среща с непознатото.

Така. Общо взето, това е според мен. Уча точно защото обичам да се изненадвам и да правя неща, които не мога.

ЗА СТРАХА

ДН: При мен не знам дали е един конкретен страх или е някакво комплексно чувство за страха. Много актьори всеки път преди да излязат на сцена  се успокояват с думите „Това е нормално притеснение ”. Доста пъти аз обаче го формулирам точно като страх – да не се издъниш, да не се изложиш, страх на физическо ниво. Няма някаква категория, в която да го причислиш. То е реален страх. Може би страхът от  - знам, че ще прозвучи много плоско вероятно, - страхът от провал, от това какво ще кажат хората.

Страх от това да се върнеш назад към някакви определени неща, които си правил през години, в които си живял. Неща, за които от дистанцията на времето и към днешна дата съжаляваш, страх те е да не ги повториш, да не допуснеш същите грешки. Общо взето съм на мнение, че човек докато е жив го е страх от някакви неща и това между другото е ценно, защото ако не се страхуваме, според мен някакви рецептори в нас умират.

Ако си представим една идеална среда без страх, тогава ще станем свидетели на бруталност поради факта, че няма да има нещо, което да ни възпре. Тогава ще е по-страшно. 

ЕМ: Мен много ме е страх от студеното време. Не го понасям добре. Освен това, шегата настрана, беше много студено последните дни в Берлин. Бяха замръзнали каналите и наистина осъзнах, че много ме е страх от студено.

Друго нещо, което да добавя може би към това, което Димитър каза, е за страха от неосъществен потенциал – потенциалът като нещо, което гори в теб, но не можеш да намериш израз… или не стига, никога не стига. Понякога имам усещането, че изисквам, искам много от себе си - да съм жива и то да бъде изразено, да бъде изразено през нещо, намирайки винаги канала, през който да може да излезе този потенциал -  тази креативна енергия.

БД: Намираш и начин да го изразиш сега и чрез танца. Аз лично го осъзнах за себе си. Дълги години живях само с идеята, че съм режисьор и това е. А фактически ние имаме толкова много възможности да се изразяваме по всякакъв начин. 

ЕМ: Да, за себе си винаги съм виждала и съм търсила много. Или такава е природата ми, или имам различни интереси, които се допълват, но определено търся, търся още и още начини. Много ми хареса това, което ти каза, винаги да прегръщаш нови възможности. По този начин се учиш. Това беше повече по предишната тема, изисква се кураж да влизаш в неща, които не познаваш и така да преодоляваш страха и да учиш през него.

Share

ЗА СВРЪХСИЛАТА И ДАРОВЕТЕ

ДН: Имам чувството, че ще започна да се надувам като заговоря за това. Не знам, ако правилно разбрах въпроса ти, за свръхсила мога да кажа за себе си, че съм изключително раним  и емоционален човек. Колкото и приятелите ми  повече да ме знаят като някакво „перде“, така, на жаргон казано. Може би и затова ги обичам толкова, а и те - мен.

Лично възприемам свръхсилата по-скоро като някаква сетивност - малка, но много силна, способна и трансформираща, такава, която опитваме да изразим през себе си.

Знам, че някъде има сила в мен за нещо градивно в тази посока, в някаква емоционална… емоционално съпреживяване,  някакъв вид емпатия, която обаче аз смятам, че успявам да канализирам като енергия и може би затова се занимавам и с тази професия.

Не знам,  някои могат да кажат, че съм пълен балък и  въобще не ставам за актьор. Възможно е и така да е. Може на някой да му харесва. Истината е, че не ме интересува особено.  Просто го правя, защото изпитвам  потребност и смятам, че това ме свързва, както имаше  една приказка: „Не мога да си говоря с много умни хора, обаче мога да отворя… понеже не са живи, мога да отворя книгите им и да обменям опит с тях през книгите.“ Обаче аз лично залагам на живото изкуство и смятам, че това е безценен опит, който получаваш и ако има някакво нещо наречено свръхсила, това може би е способността да осъществиш връзката.

Както между другото имаше един игрално–документален филм на Мариус Куркински – „Някой посети душата ми“. Когато веднъж преди години репетирахме с него един спектакъл в Народния театър, а именно „Синята птица“ по Морис Метерлинк, той казваше:

Не се опитвай да издърпаш зрителя на сцената, нито пък да го удариш отгоре по някакъв начин, да го наблюдаваш, а се опитай просто да си представиш публиката, хората от публиката, като души и опитай да ги посетиш.

Ето в това съм си насочил свръхсилата, ако мога така да го формулирам.

ЕМ: Много красиво се изрази, Димитър. Аз усещам така нещата също и  бих казала, че свръхсилите се проявяват, когато обменяме енергия, когато си позволим да дадем израз на същността си, защото всички имаме свръхсили и те са различни суперсили.

Аз харесвам концепцията за суперсилите много и смятам, че имаме наистина такива. Когато дадем израз на същността си, тогава сме способни да видим тези свръхсили, тази енергия, която обикновено е такава, която дава сили и на другите около теб. Когато проявиш своята свръхсила, тя обикновено е сила, която се прехвърля и това именно я прави свръхсила. Тя е в теб, но чрез теб вдъхновява другите.

БД: Фактически, тя се превръща и се трансформира, става дар за всички други, когато ние се свържем с нея.

ЕМ: Да, точно така. Смятам, че е много важно в момента да се замислим за много социални догми и за начина, по който е структурирано обществото ни, а и политически. Съвсем малко бих  заговорила на тази тема, защото има много догми, които ни пречат да осъществим тези свръхсили, догми, които ни държат сякаш в плен, карат ни  да се чувстваме сякаш нямаме тези свръхсили, а имаме чисто икономически нужди.

Вкарват ни в един модел, в който така автоматично да живеем само и единствено с едни чисто материални цели, които не ни позволяват да видим  колко градивна енергия се завихря около нас, когато сме осъществени, колко различен е животът ни, когато сме загрижени един към друг, колко красота има тогава и на какво сме способни тогава заедно - задружно осъществяване и задружно живеене, а не разделение и владеене.  

БД: Би ли казала, че това е нещо, от което децата имат потребност, и че е нужно ние да им го предадем на една по-ранна възраст?

ЕМ: Разбира се! Да. Разбира се, че имат потребност и се радвам, че има някаква насока в образованието - към по-отворено, по-креативно образование, също към повече емоционална интелигентност. Започва да се обръща внимание полека-лека на тези неща.

Мисля, че и самите деца от новото поколение, те имат и едно друго съзнание, започват  да задават тези въпроси  от по-рано, започват  да виждат и да усещат така както мисля, че и ние усещаме в себе си. Инак поколението някак си не е наред. Някой ти казва, даже множеството ти го казва, но ти вътре в себе си усещаш, че не е точно така. Някаква стигма, стереотипи.

Дълбоко в нас усещаме, че много от  наименованията и концепциите, които са зададени като „истина“, всъщност трябва да си ги реконструираме. И сега е моментът, в който трябва много да се замислим за тези концепции, които са ни предоставени  като „истина“ и да си зададем въпроси за тях, защото те ни довеждат до един начин на живот.

Това ли е начинът на живот или можем по-добре? Когато повярваме в нашите свръхсили, те ще ни оттласнат извън параметрите на широко наложения икономически модел.

ДН:  Много хубаво го каза това. Само бих могъл да допълня нещо. Ще прозвучи  леко смешно, но не е в кръга на шегата, а е сериозно. Аз мисля, че децата трябва да си изживеят малко детството. И на племенника ми това му казвам. Мисля, че децата трябва да оставят тези таблети и телефони, защото това е убийствено. Аз поне си спомням, че имах детство. Мисля, че това много им пречи днес на подрастващите. Нямам предвид виртуалната реалност, благодарение на която ние сме заедно сега, макар и физически в три различни части на света. Визирам ежедневието. 

Наистина трябва да си дадем сметка за страшното очуждение, за това, което каза Елица за тези свръхсили -  сили, които се отключват само и единствено при обмен на енергии. Според мен  възможността да се случи този обмен при липсата на жив контакт е изключително малка. Тези технологии  ни очуждават, въпреки, че много ни улесняват в редица аспекти.

Мисля, че децата трябва да започнат да излизат повече навън, да са заедно макар и в условията, в които за съжаление сме поставени. Ситуацията бе същата и преди коронавируса. Поне 10 години по мое наблюдение вече е такава. Ние сме видяли едното и другото, ти още повече предполагам, Богдане, но примерно племенникът ми не е виждал друго време, освен това с толкова мощно използвана технология непрекъснато. Мисля, че те си губят част от живота, прекарвайки го пред някакви симулации.

Много се радвам, че ви виждам наистина, макар и на екран и благодаря много за това и тази супер инициатива, която имате и за платформа. Наистина го мисля. Супер е това, че се случва.

Искам само към едно изречение да те върна. Не мога да те цитирам точно, затова ще перифразирам. Беше по темата за българите. За представата може би за българите, за впечатленията ти от хората, с които се виждаш последните години тук и там – в България, в Америка или където и да е. Истината е, че колкото повече се създават такива възможности, ще използвам  пак тази дума „обмен“, толкова по-добре ще стане, защото смятам, че е абсолютно необходимо едно обновяване, с докосване на едното до другото.

Ето примерно Елица в момента е в Берлин. Аз съм ходил само веднъж там обаче бях очарован от многотията, която те залива. Прекрасно е, защото рецепторите ти не могат да поемат тази вълна от новости, от неща, които не са типични, които те изваждат от зоната ти на конфорт. Честно казано съм много, много голям привърженик на такъв тип иниациативи, защото наистина това, което най-много ни куца според мен в България специално за киното, е разпространението.

Наскоро си говорих с едни момичета, конкретно в залата по джудо, и те ме попитаха дали съм участвал във филм. Реално до момента са седем игралните филми, в които съм участвал, но те явно не бяха гледали нито един, защото не ме разпознаха. Това изкарва на преден план въпроса за важността това, което правим да стига до колкото се може повече хора. Да се правят такива неща, да се обсъждат такива теми, да си задаваме така открито въпроси и да комуникираме, според мен е безценно.                            

ЕМ: В днешно време има сериозен проблем, породен от наличността и свободния достъп до страшно много съдържание. Съдържанието вповече без съмнение е плюс, но на повърхността изкристализира един съществен въпрос. Все по-често се замисляме „За какво правим кино?”

Голяма част от комерсиалното кино се е превърнало в един вид чисто забавление,  което по-скоро те изпива, отколкото да ти дава храна за размисъл, за някакво дълбоко усещане за живот,  за вдъхновение. Киното е изкуство, а не ентъртеймънт, не трябва да е чисто забавление. То е  отговорност на хората, които се занимават с това. Важен е както материалът, така и крайният продукт, които те дават на зрителя.

Важно е да си помагаме и да го правим  заедно, защото, когато градим нещо заедно, тогава сме наистина силни.  Много по-важно е да си съдействаме, а не да следваме модела на състезателност, който е установен и ни пречи да сме заедно. А е толкова хубаво да сме заедно. Аз много се радвам, че съм с вас - дори по този начин - заради темите, които обсъждаме, теми, които ни дават отново тази енергия, които ни напомнят за това колко е важно да сме заедно,  с добри намерения и смисъл. 

Leave a comment