Камен Воденичаров

Завръщане сезон 1, епизод 3

  
0:00
-17:38

ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ

Зависи от дефиницията за обикновен живот. Аз мисля, че за нас, които сме израснали като деца през 80–те години, обикновеният живот беше свързан с добро образование, с онези ограничения, които имахме от социализма - невъзможността да се пътува, слушането на английски, френски и американски радиостанции, гледането на кино, слушането на музика. Цялата тази култура  за поколението на 80–те, а и за поколението преди мен (на 70-те години) в музиката и киното, е била нашият необикновен живот. Обикновеният живот е бил в градовете, в училище, в игрите, в общуването с приятелите, докато изкуството ни е давало някакъв прозорец, някаква енергия за мечта, за един по – хубав свят.

В интерес на истината вече през 90-те години, започвайки реално да пътуваме и имайки възможността да посещаваме и Западна Европа и Съединените американски щати, някак си осъзнахме, че представата, която имаме, изградена за Западния свят в действителност е изкуствена, т.е. тя е малко захаросана. Тя е в едни топли краски, докато реалният свят е по-различен от един кинопроект, от един музикален албум, от един концерт. И слава богу.

Може би това е разликата между обикновеното и необикновеното, между видимото и невидимото, от онова, което човек има като представа, като мечта, като среща с различните видове изкуства. Това е необикновеният живот.  А обикновеният е това, което е ежедневието.

Хубавото е, че когато сме влюбени, когато обичаме близките си, когато извършваме нещо, за което сме се подготвяли дълго време, видимото и невидимото се сливат. Обикновеният и необикновеният живот се допират в една точка и става много силно емоционално. За тези мигове в крайна сметка живеем.

ЗА УЧИТЕЛИТЕ НИ

Във филма „105 минути София“ ще видите, че българското Възраждане и България в началото на миналия век, та чак до края на Втората световна война също се развива на базата на този доброволчески принцип, на тази подкрепа между хората. Това най- силно си личи в образованието, разбира се и в изкуствата. Така ме възпитаваха и нашите учители. Аз мога да говоря за моята преподавателка по актьорско майсторство за куклен театър (това ми е първата специалност).

Професор Николина Георгиева бе един изключителен човек. Светла й памет. Тя представяше кукленото изкуство и комедия „Дел арте“ и всички тези принципи, които са по-близки до уличния театър, до това, което е уличното изкуство в Япония, в Съединените щати, в Китай. Един изключителен човек. Тя ни учеше на много търпение, учеше ни да бъдем с широк кръгозор. А пък в киното съм завършил втората си специалност при акад. Людмил Стайков – един изключителен български режисьор със страхотен размах, с много популярни филми. През 70–те и 80–те години филмът „Илюзия“ – едно изключително авторско кино, спечелил много награди в Европа; мегапродукцията „Хан Аспарух“ с трите епизода; „Време разделно“ и още десетки други. Той също ми е дал много, както на мен, така и на другите колеги от различни поколения, които той е обучавал в кинорежисурата.

Едно от много важните неща е било да бъдем искрени, да сме наясно какво искаме да кажем на публиката, защото това винаги си личи от екрана. А за различните похвати и за различните стилове и жанрове, в тези часове той казваше: „Ако искате да „хванете“ зрителя, трябва да разберете, че киното е последователност от две неща: шок и ритуал. Киното е само това. Правиш нещо брутално за зрителя, след това героите започват да извършват каквото и да е чрез ритуал. Всяко нещо на киноезик може да бъде превърнато в ритуал.“ Това беше неговият ключ и той много ни говореше за това.

Слава богу все още е жив и здрав, преподава в НАТФИЗ и нови поколения минават през него.

„Българското Възраждане и България в началото на миналия век, та чак до края на Втората световна война също се развива на базата на този доброволчески принцип, на тази подкрепа между хората. “

ЗА СТРАХА

Страхове винаги съществуват във всеки един човек поотделно, но мисля, че страхът във времето, в което живеем - от загуба на близки хора, страхът от смъртта - може би е много силен. В последните години, особено и пандемията показа, че ние сме склонни да се откажем от много ценности, за които нашите майки и бащи, баби и дядовци, прабаби и прадядовци са се борили, т.е. ние, страхувайки се от един невидим вирус, сме склонни да приемем това, срещу което са се бунтували поколения преди нас – да си стоим вкъщи, да не ходим никъде, да не общуваме, да не се прегръщаме, да не се чувстваме близки.

Ако има някакъв ужасяващ урок от пандемията, която в момента властва над целия свят, според мен това е изкарването на преден план на страха - на страха от това дали ще доживеем утрешния ден и дали хората, които обичаме ще ни кажат „Добро утро“. Дотолкова сме обладани от този страх, че си мисля (в нашия филм също има тази тема), че гледайки какво са правили поколенията преди нас, може би трябва да бъдем малко по-серт, малко по-твърди и малко по-решителни, защото свободата и възможностите за един по-мирен свят са пред нас и зависят от нас.

Тези силни човешки качества не са били спрени от природните бедствия, от войните, които човечеството си е предизвикало само. Наистина в някаква степен прилича на война, с тази разлика, че войниците и техните роднини назад във времето, като че ли по-спокойно са приемали вероятността, че ако се качат на един самолет и трябва да изпълнят една мисия могат и да не се завърнат и са били по-спокойни и по-уверени. Ние изпитваме страх да се разходим до магазина  да не би случайно да „пипнем“ нещо - през окото, през носа или не знам откъде - нещо да ни дойде. Прекалено много се страхуваме според мен.

ЗА СВРЪХСИЛАТА И ДАРОВЕТЕ

Аз мисля, че така, както завършваме и нашият филм, една от свръхсилите, може би най-голямата свръхсила, това е любовта. В нашия филм разказваме за това, че всяко едно действие през различните епохи и времена се мотивира до голяма степен от това силно чувство – любов. Любов към личност, любов към кауза, любов към идея, любов към страна. Това е може би най-голямата свръхсила на всички супергерои (ако се върнем към началото на нашия разговор).

Другото, за което си мисля, че без него не можем да реализираме каквото и да било, това е вярата. Не говоря само за вярата в религията или в концепцията на един или друг Бог, разпространен в различните краища на планетата според техните усещания и вярвания, а вярата и убедеността  в собствените сили; в това, което си решил и тръгнеш да правиш; вярата в близките и в обичаните хора; в децата; в семейството. Това са свръхсилите. Това са нещата, които движат цялото човечество.

Аз мисля, че така, както завършваме и нашият филм, една от свръхсилите, може би най-голямата свръхсила, това е любовта.

„Дотолкова сме обладани от този страх, че си мисля, че гледайки какво са правили поколенията преди нас, може би трябва да бъдем малко по-серт, малко по-твърди и малко по-решителни, защото свободата и възможностите за един по-мирен свят са пред нас и зависят от нас.“

Споделете с приятел. Очаквайте сезон 2, ноември 2021-ва, със Завърналите се в България.

Гледайте филма на Камен Воденичаров 105 минути Софиятук.

Абонирайте се

Share