Празнуваме Ден на будителите в България
Номинираните от БНР за будители на годината ни вдъхновиха. Вярваме, че ще ви вдъхновят и вас!
„Не трябва да се страхуваш, защото страхът ти пречи да мислиш реално. Той блокира всяко едно твое сетиво и ти живееш в собствените си страхове. Изграждаш света около себе си, изпълнен само със страхове. Трябва да се опитваш да изплуваш от това нещо.“ - Анна Йончева
Анна Йончева
ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ
Аз и сега си живея обикновен живот. Нищо не се е променило, но наистина срещата ми с Вики и това, което последва след това, имаше огромно значение. Вики е момичето, което всъщност ме амбицира да стартирам този проект. Случи се след срещата ми с нея на детската площадка, когато тя стоеше измежду другите деца и те ѝ казваха: „Мръдни се, ще те ударим!“, а нейната реакция бе: „Не, на мен ми е много приятно да ви гледам как играете, как тичате“.
Вики е в инвалидна количка, с тумор на гръбначния стълб. Тогава, дойде съученик на дъщеря ми и ѝ каза: „Ти няма да играеш с нея. Не я ли виждаш – тя е болна, тя е заразна“. Буквално в този момент реших, че искам да направя нещо, с което да променя нагласата на децата като моите, които не забелязват тези деца, да започнат да ги виждат. Въобще не съм предполагала, че животът ми може коренно да се преобърне по този начин.
Никога няма да забравя проблясъка вкъщи. Обясних на мъжа ми за случката и му казах, че искам да започна проект, да снимам тези деца. Той ме попита: „ Ти луда ли си? Знаеш ли хората как ще те плюят? Ти си майка на деца без увреждания“.
Аз обаче имах някакво вътрешно чувство. Казах си, че трябва да го направя и плахо-плахо започнах.
ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИ
Богдан Дарев: Искам да ти разкажа за един учител, който имах по история. Тогава живеех в Атина. Спомням си, че той ни преподаваше история на Европа. Учехме за Бисмарк, за Германия, как става Съединението и т.н. Обаче децата в класа не слушаха. Той много се палеше, много се ядосваше. Триеше нервно дъската с гъбата. Никога няма да забравя този учител, защото той ми показа какво е да преподаваш със страст, какво е да обичаш това, което правиш. Дори сега като говоря, тръпки ме побиват.
В твоя живот кои са твоите учители невидими или видими, за които можеш да ни разкажеш?
Анна Йончева: За мен един от най-добрите учители е класната ми – г-жа Проданова. Аз не бях много добра ученичка, не изпъквах и с поведение. Това е учителката, която както ти каза за твоя учител, преподава с любов своя предмет. Това е за мен учителят - който преподава любов и с любов на учениците си. Госпожа Проданова намираше правилния подход към мен и към другите деца, които бяхме с малко по-лошо поведение като всички тийнейджъри. Тя и до ден днешен много ме подкрепя. Пишем си, независимо че съм завършила преди толкова много години.
Когато стартирах проекта, тя беше една от първите, която ми написа: „Успех!“. Подкрепяме и в новата инициатива. Кани ме в часовете, за да си говорим с децата за техните „специални“ приятели. Това е учителят, който ми даде много като човек, освен като преподавател.
Понякога си даваме сметка за нещата, през които преминаваме, на малко по-късен етап, не в самия момент, но важното е човек да си взема поука.
Най-добрият невидим учител е животът. Той ни учи и ако човек има достатъчно сили, не трябва да живее в миналото, а трябва да върви напред. Животът е един постоянен учител и трябва да черпиш от него знание и мъдрост. Това е клиширано, но аз живея така вече от доста години, много преди проекта. Скоро ми попадна нещо, което може би описва най-точно начина, по който аз разбирам живота – „Защо стрелките на часовника вървят само напред?“.
Защото назад миналото не се връща, няма как да стане това. От тежките моменти, през които човек неминуемо преминава през живота си, трябва да вземем поуката. Съжалявайки, няма да върнем времето. Така че, за мен най-добрият учител е всеки един ден, всяка една трудност и това да съумееш да извлечеш поуката.
БД: Прекрасно. Това ще си го напомням и като минавам през трудности ще си представям часовника, който се движи напред.
АЙ: Точно така. Имах един познат, който ме попита как така не се ядосвам. Казах му, че като всеки нормален човек и при мен всеки ден има нещо, което ме ядосва. И какво? Аз не печеля нищо от това.
За мен най-важното е да се прибера вкъщи, семейството ми да е здраво, да си прегърна децата. Това какво се е случило, е минало и заминало. Извлякла съм си някаква поука. Направила съм грешка – дали ще е в работата, в живота или в отношенията с мъжа до мен. Много грешки прави човек. Важното е да осъзнае, че ги е направил и да може да извлече поуката за себе си. Аз живея по този начин и съм спокойна. Намерила със си някакъв вътрешен мир. Какво друго му трябва на човек?
ЗА СТРАХА
Имам фобия от пълзящи и летящи животни. Като видя пеперуда или нещо такова, започват едни писъци... Човек, който не ме познава казва: „Тъпа блондинка. Гледай как се лигави“. После като ме опознае, разбира че на мен това ми е огромна фобия.
Когато бях малка, брат ми препарираше насекоми, но не ги оставяше при него, а ги препарираше над главата ми на едно стериопорче. Така те стояха около две денонощия, забодени живи на едни иглянки, докато умрат. Това нещо ми стържеше по цяла нощ. Не знам дали е от това, но наистина изпитвам паническа фобия от такива неща. Не мога да се преборя с нея. Мъжът ми постоянно ми се подиграва, факт.
Другият страх, който смятам, че всеки нормален човек има, е страхът за семейството ми. Да не се случи нещо. Да не се разболеем от някоя неизлечима болест, особено децата и мъжа ми. Това е нещото, което ме плаши.
БД: Как се справяш с този страх?
АЙ: Може би с много самодисциплина, защото при мен наистина е много панически този страх. Старая се да не мисля за това нещо. Според мен, когато човек си познава страховете някак си се опитва да се бори с тях. Аз водя вътрешни борби. Един от най-големите ми страхове това е болестта рак. Баща ми почина от това заболяване. Майка ми е оперирана от това. Наясно съм, че може и мен да ме сполети, недай си боже, и децата ми.
Наистина, това много ме притеснява. Има едни застраховки, които се предлагат и покриват сериозна сума. Направих такива на цялото семейство. Принудих мъжа ми, тъй като той беше против, защото застраховката не е много евтина. Казах му, че не ме интересува и това ще се направи.
Това е една част от борбата ми. Кара ме да се чувствам по-спокойна от гледна точка на това, че ако човек се разболее, най-големият проблем е събирането на средства. Лично за мен тази застраховка покрива една доста голяма сума. Това ме накара да не мисля толкова за това нещо. Изпадам си в моите депресии, мисля си за тези неща и точно за това гледам умът ми постоянно да е зает с нещо, фокусът на мисълта ми да е другаде.
БД: Може би паралелно с тази застраховка, която ти си направила, има и другата застраховка, която е да правим това, което обичаме, да бъдем полезни, да живеем с вдъхновение. Има и много материал, който излиза за здравословното хранене. Знам, че ти спиш по 4 часа...
АЙ: Искам да кажа, че здравословното хранене не е за мен. Аз може и да не го правя, но хората трябва да се хранят здравословно.
ЗА СВРЪХСИЛАТА И ДАРОВЕТЕ
Според мен свръхсилата, силата на обществото и хората, е това да даваш.
Клиширано или не, много е важно да даваш без да очакваш нищо насреща. Лично мен, това ме кара да се чувствам стойностен човек.
Ако в момента някой ми каже: „Давай сега да ходим в Занзибар“, ще кажа:
„Да, това би била една невероятна емоция за мен и семейството ми“, т.е. един жест на някой може да трогне много повече, отколкото нещо материално.
За мен е така, това е силата – да даваш, без да искаш насреща нищо. Когато го правиш от сърце, виждаш, че и човекът срещу теб го прави от сърце. Много пъти съм казвала: „Доброто е път, по който всеки трябва да мине в живота си“. Минавайки веднъж по пътя на доброто, ти ще искаш да минеш и втори, и трети път. Агресията остава назад, когато видиш, че правиш добро.
В края на годината по повод международния ден на хората с увреждания се чудих заради извънредното положение, заради това, че не могат да се събират много хора на едно място, какво да направя. Помолих за реклама в софийското метро. Представих проекта и казах: “Може ли да сложим един портрет на дете-участник в проекта на централна метростанция? Там минават много хора и това е начин да бъдат забелязани тези деца.“ Те ми казаха, че ще сложат не един, а 10 портрета на 10 метростанции. Буквално бях шокирана от това, шокирана, че в условия на криза тези хора помагат. С галерията, в която открихме първата национална фотоизложба на проекта, беше по същия начин. Попитах собственика може ли да ни я предостави, какъв наем ще иска, за да мога аз да събера средства. Човекът ми каза, че няма проблем и ще ни предоставят централната галерия за две седмици напълно безплатно.
Когато правиш добро и видиш, че всички ти отвръщат със същото, продължаваш и всъщност ти създаваш едно съзидателно общество.
Имах участие в едно предаване наскоро точно на тази тема – „Какво е съзидателно общество?“.
Това е съзидателно общество - когато един започне нещо, друг го поеме, трети и четвърти го продължат…. Това е свръхсилата на хората – да правят добро, да помагат на другите.
Най-големият дар е да видиш отсреща усмивката, щастието от това, което си направил. За всяко едно събитие, което правя, нямам нужда от средства. Аз събирам пари само за люлки. А защо събирам пари за люлки? Това е моят начин да покажа, да накарам хората да видят тези деца.
Нещо, което аз не приемам за нормално, е да отидеш на една детска площадка, да отидеш в училището и там да няма достъп за децата в инвалидни колички. Все едно те не съществуват в тази държава. А те са деца. Те имат нужда да комуникират. Тъй като аз не мога да осигуря достъпна среда, защото нямам тази свръхсила, мога да започна да събирам средства, да направя една малка крачка към подобряването на техния живот. Моят начин е да ги направя малко по-видими, започвайки да слагам люлки, да проектирам с Георги Пейков, да направим нещо, за да променим нагласите на обществото. В това усетих моята сила.
Когато един ден започнах това със страх, с идеята за една такава люлка и когато видях, че хората приемат тази идея с окуражителното: „Давай! Продължавай!“ – това усетих, че са даровете. Правейки събития, се чувствам щастлива от това, че виждам децата и родителите усмихнати. Заедно се забавляваме. За мен по-чиста любов и по-хубав дар от това няма.
БД: Прекрасно. Майка ми казва нещо за това – „Направи добро, хвърли го в морето“. Много често си го припомням и това ме изпълва с една доброта. Това, което ти казваш, че доброто е една пътека….
АЙ: Това казвам и на дъщеря ми, която е в една такава възраст, в която децата се лутат. Казвам ѝ, че не трябва да следва един определен път, а трябва да си създаде свой път, по който да върви. Да си направи пътечката и да върви по нея. Да си следва целите, да се бори за тях и да ги отстоява. Всеки е имал падения в живота. Падаш, пълзиш и се чудиш дали ще изплуваш.
Не трябва да се страхуваш, защото страхът ти пречи да мислиш реално. Той блокира всяко едно твое сетиво и ти живееш в собствените си страхове. Изграждаш света около себе си, изпълнен само със страхове. Трябва да се опитваш да изплуваш от това нещо.
Същото е и с пътя. Вървиш по него - труден или не, падаш, ставаш, влачиш се и пак изплуваш нагоре. Това е начинът. Пък ако правиш добро, то ти се връща.
Гледайте изложбата „Различноте деца на България“.
Какво е съзидателно общество?