Вярваме дълбоко в развиването на здрава и дълготрайна връзка между поколенията.

Като една гора, един народ се облагодетелства от мъдростта на вековните дървета.

Прочетете текста на подкаста с г-жа Пенка Енчева и професор Тодор Киров отдолу. (Текстът е дело на доброволната помощ на Лора Касабова и нейния екип. Благодаря, Лора!)

Подкрепете ЗАВРЪЩАНЕ с $5 на месец

Share

„От всеки човек може да научиш нещо, стига да искаш.“ - г-жа Пенка Енчева

Пенка Енчева и Тодор Киров

ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ

Пенка Енчева: Да. Казваш за обикновения живот, за живота, който имаме в ежедневието. Наистина, след като ме покани да участвам в „Завръщане“, се замислих дали животът е обикновен. Аз си мисля, че животът винаги е необикновен, особен. Особен и необикновен е със самото си зараждане, със самото си появяване като едно съвършенство на природата. По-нататък с развитието, с получаването на многообразието продължава неговата особеност и необикновеност - съвършенство като видове, като форми, като багри. Толкова е разнообразен животът. И което е много важно наистина, има такова многообразие. То съществува в една непостоянна, непрекъсната връзка. Ето, аз се явявам една малка нищожна прашинка в това житейско богатство и разнообразие, в този обикновен и всъщност много необикновен живот.

За мен - едно малко момиченце навремето, преди доста, доста години, което се включи в това житейско богатство, в това житейско многообразие, река Дунав беше огромна река. Сега, когато имам възможност да се движа и в други части на света, виждам, че не е чак толкова огромна. Но тогава за мен тя беше такава. Беше прекрасна. Беше най-хубавото място, където можеше да се отиде. Също така и необятните простори на Добруджа. Това беше моята поява в живота, в семейството на двама много сърдечни и трудолюбиви хора. Там израснах. Ето ти едно „завръщане“.

По-нататък – училище, с желанието да научиш, да знаеш, да можеш повече.

Друго ново „завръщане“ за мен беше пътуването ми до Пловдив и животът ми там по-нататък, където в резултат на усилията, които полагах, на ученето, аз станах учител. Това е може би най-прекрасната професия, най-прекрасната възможност да участваш в житейското многообразие.

Следваха години на раздаване на знания, на грижи, на обич към толкова много деца, които са преминали през 38-годишната ми практика като учител по биология. Моят живот е свързан с работата.

Богдан Дарев: Но ти и пееш….

ПЕ: Пея от съвсем малка. За мен винаги е било приятно да слушам музика, да пея, особено българска народна музика. Това може би е най-приятното нещо, но за себе си усещам, че аз съм учител.

След много години в училище, изведнъж, съвсем неочаквано за мен, немислено, нежелано, ми се наложи да прелетя над цяла Европа, над океана и над цяла Америка и да се озова в Сиатъл. Много съм щастлива от това ново завръщане в Сиатъл, тази възможност, която имам, благодарение на участието ми в женския хор към Българския културен център. Дамите в хора не са професионални певици. Това са съвсем обикновени българки, на които българското е в душите и в сърцата им и ние се стараем да го покажем. Това ни харесва. Затова аз винаги повтарям думите не само на една от жените, а може би на всички от хора, които са образовани и по-млади от мен. Всяка една от тях казва: „Никога не съм си представяла, че ще дойда в Америка, ще пея в хор, ще пея песни и по-специално български народни песни и че това ще ми харесва“. Това винаги ме впечатлява и аз си позволявам да го повтарям често. Наистина е така.

За себе си казвам: „Аз съм била учител, но в душата ми винаги е била песента.“

БД: Твоят живот наистина е необикновен. Да се озовеш тук в Америка, да запишеш първото си CD и да се направи филм за теб. Един обикновен „необикновен“ живот.

ПЕ: Точно така е. Един обикновен, а всъщност необикновен живот.

БД: Чудесно. Професор Киров, ти какво би ни казал? Разбира се, от филма аз знам малко за твоята история, но ти какво би казал за твоя обикновен „необикновен“ живот?

Тодор Киров: Накратко ситуацията е такава. Във Варна бях студент в машинно-електротехническия институт, обаче нямах средства за издържане и подадох молба за отлагане на обучението. Целта беше да работя една година, да събера средства и да се прибера във Велико Търново. Трудно се намираше работа. Дядото на един познат ме взе да свирим в една механа, да развеселяваме хората. Аз бях с гъдулката. Случайно един подпийнал човек нещо се ядоса. Не му свирехме песента, която искаше, или не си спомням какво точно. Хвана гъдулката, удари я в стената и тя се счупи. Тръгнах да търся майстор, който да я оправи. Попаднах на проф. Асен Диамандиев и така тръгна професионалния ми път - покрай счупената гъдулка.

БД: Искаш да кажеш, че ако гъдулката не се беше счупила, нямаше да стоиш пред нас по този начин ли?

ТК: Нямаше. Щях да се върна във Варна, да си продължа образованието, защото по принцип съм си ученолюбив, търся новото, любопитен съм и щях да стана инженер по електротехника. С тази гъдулка и то случайно, започвайки да свиря, за да изкарам някой лев в онази механа, вече тръгнах по този път.

ЗА УЧИТЕЛИТЕ

ПЕ: Като кажем учител приемаме, че това е човекът, който ни учи на нещо, който ни преподава нещо, но всъщност като се замислим учител е всеки, с който се срещаш, който е около теб. От всеки можеш да научиш нещо. Скоро прочетох и много ми хареса, това че у всеки човек има едно слънце, просто трябва да му се позволи да грее. Наистина, от всеки човек може да научиш нещо стига да искаш и да му позволиш и ако е хубаво, да го вземеш, да го научиш, да го прилагаш.

ТК: Много важно е какви хора са подрастващите, младите и какви ще станат. Както госпожата каза: “От всеки човек може да научиш нещо“. Наистина, това е житейският учебник. Срещал съм се с обикновени селски хора, които си живеят по стария начин, спазват старите традиции. Разказвали са ми много неща, някои от които на диалект. Аз записвах с касетофончето. После дешифрирах и всичко това го записвах. Направил съм си профил на всеки един информатор – кой е, улицата, на която живее, телефонният му номер и т.н. Всички тези истории, разказани от тях, съм ги описал. Смятам, че това ще е много интересно за бъдещите поколения, много удобно да знаят как е било преди, защото сега малко се изопачава историята, тръгнахме малко по европейски модел, западен образец и може да се откъснем от корените, а един народ няма ли корени се обезличава.

Ще дам един пример. Имаме много студенти - бесарабски българи. Знаете какво е Бесарабия – една територия, която е част от Украйна и част от Молдова, заселена от българи. Един от родителите ме помоли да бъда като настойник на сина му. Той идваше периодично в България. Аз с чувство за хумор го питам: „Иван Иванич, как у тебя?“, а той: „Нормална. А как у вас в Болгарии?“. Отговорих: „Плоха“. На свой ред той каза: „Много „мерси“ имате в България“. Недоумявайки, го попитах какво значи това. Обясни ми, че най-първото, което се набива в очите е, че имаме българска дума „Благодаря“, а всички казват „Мерси“. Значи всички искаме да се поевропейчим. Това нещо наистина го има и сега с навлизането на компютрите и IT техниката - ще го лайкна, ще го постна, ще го копна, ще го пейстна и т.н. В този смисъл може много да се научим от старите хора, много, от които са си запазили езика.

БД: Във филма много ми хареса как наблягаш на корените и колко е важно това. Виждам, че българите в чужбина осъзнават колко е важно наистина. Надяваме се, че с филми като тези и други хора ще се вдъхновят да снимат подобни, тъй като в днешно време децата ни така възприемат информацията – чрез кино и визуално. Прекрасно е да имаме възможност да споделяме това, което вие можете да ни дадете.

ТК: За мен математиката е една, биологията е една, литературата е една. Различните поколения учат горе-долу по тази програма. А музиката, която аз преподавам, в случая - народната музика, търпи развитие. Джазът влезе във фолклора и обратно – фолклорът навлезе в джаза. Много наши виртуози инструменталисти на народни инструменти свирят и класика със симфонични оркестри. Така е и с Теодосий Спасов – той свири с различни оркестри вече всякаква музика.

Аз съм длъжен да контролирам нещата. На такава позиция съм – преподавател в университет. Тези млади хора, които излизат като специалисти, трябва да правят разлика между старото и новото. Ясно е вече, че увлечението отива към модерното, новото, импровизацията. Какво ли не се свири в съвременния стил на музиката. Аз трябва да държа кандърмите, казано по народному. Трябва да ги обучавам на старото, на оригиналното, да си направят те една база, върху която да градят новото. Както класиците не минават без Бах, Хендел, Бетовен, Моцарт. Каквато и музика да има днес, те минават първо през тези композитори. Така трябва да бъде и в нашата музика – фолклорната.

Това се стремя и аз да правя – да ги обучавам на старото, традиционното, оригиналното, а след това те вече да си изграждат свой стил, свой път.

ЗА СТРАХА

ПЕ: Мисля, че страхът е нещо нормално, нещо естествено, усещане у всеки човек. Нормално е, защото обикновено пред неизвестното, пред неочакваното изпитваш известен страх.

БД: Как се справяш с този страх?

ПЕ: Специално с внуците ми за мен радостното е, че са около мен и когато виждам, че са добре, че са жизнени – това ми действа успокоително.

БД: И когато ядат хляба на баба и киселото мляко, което тя прави...

ПЕ: Да, така е. Сега по-малкият е на тема: „надебелявам и не ям“. Той казва: „Бабо, ама това, което правиш е толкова вкусно и човек иска да си хапне повече.“

ТД: Страх ли? В момента изпитвам страх от Ковид-19. Покосена от него, сестрата на съпругата ми си отиде за 4 дни. Това нещо ме хвърли в паника. В миналото нямаше такива болести. Имаше грипове и такива разни, но за тях имаше лекарства. Те бяха управляеми. Според мен сега коронавирусът е неуправляем. Това е единственият ми страх.

В миналото притесненията са ми били от бъдещето – как ще се развият нещата, накъде да поема. Имал съм възможност да поема в различни посоки. Както ви казах, когато бях в 5-ти клас и живеех на село, по стечение на обстоятелствата родителите ми се разведоха и трябваше да отида на ново място. Имаше притеснение – къде ще отидем с майка ми, какво ще бъде там и т.н. След това беше притеснението за казармата – какво ще е там 2 години. Калява се характера, но толкова простотии имаше, че не мога да ги опиша. След това – накъде да тръгна. Във Варна ли да отида, инженер ли да ставам или музикант?

След като завърших академията – накъде да поема. В Пловдив ли да остана и да бъда асистент, в Добрич или във Велико Търново, където ме канеха да бъда главен художествен ръководител на тамошните ансамбли? Това бяха много трудни решения. Трябваше да се вземе най-правилното. Лишавайки се от някои неща например, останах в Пловдив, за да стана преподавател, но нямах квартира, нямах стабилни доходи. Големият ми син - Милен тъкмо се роди и аз бях на прага – къде да живеем, какъв път да поемем.

Не съм имал страх от определено нещо. Ако е имало тогава, пак от смърт ще е било или нещо такова.

БД: Професоре, какви са похватите, които си използвал, за да се справиш с тези притеснения?

ТК: С две думи казано – „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще“. Правил съм каквото трябва, каквото ми говори вътрешния глас, каквото съм усещал. Усещал съм се силен в някои направления, в други - по-слаб. Търсил съм, както в случая, да избера там, където ще покажа най-доброто. Ето завършил съм народни инструменти, фолклорист съм. Можело е и аз да стана свирач, да свиря с гъдулката в ансамбъл примерно. Но не.

Станах учител и колкото и нескромно да звучи ще кажа, че съм първият учител по народни инструменти в България. През 1976 г. започнах да преподавам първия си инструмент, а те са: кавал, гайда, гъдулка и тамбура. Бил съм първият назначен и всички, които свирят на гъдулка, са мои ученици.

Аз избрах да стана учител. Чувствах се силен. Притеснения имах – в каква посока да поведа младите, какво да преподавам. Вие сами видяхте от филма, че има малка и голяма гъдулка – коренно различни са. Има и междинни между тези двете. Трябваше да реша коя да бъде истинската, на коя да преподавам. Започнах да обикалям по села и градове с една жигула. Където чуя, че има някой гъдулар, отивам да го интервюирам.

БД: Ако можеше и аз да бъда отзад в тази жигула с камерата, щеше да бъде прекрасно.

ТК: Оказа се, че аз също имам дарба, сила да пиша, да извършвам научно-изследователска дейност. Малката гъдулка я няма вече. В началото на миналия век я е имало в цяла България, а в края беше съхранена само в Добруджа. Тръгнах по добруджанските села да я изследвам и в момента имам 10 гъдулки на информатори, който са починали. Аз съм ги откупил и съм ги описал в книгите си. В момента има само двама-трима свирачи на такава малка гъдулка. Тя изчезна в момента, в който аз я описах.

БД: Значи ти знаеш как да се справиш с тези притеснения, когато знаеш твоята сила. За всички младежи – когато човек си знае силата, той може да се справи със страха си.

Марияна от Лилково пише:

„Поздрави от снежно Лилково. Гледаме ви с умиление и ви очакваме. Ще се радваме да покажем филма на проф. Киров. Живот и здраве, лятото можем да се съберем в Лилково и да го гледаме.“

Елена - един деец от Лилково, благодарение на който се възражда селото, също ви поздравява от Пловдив.

ЗА СВРЪХСИЛАТА И ДАРОВЕТЕ

Тодор Киров: Имал съм сила да стигна дотук, където съм. Свръхсила е трябвало да се прилага, когато се е налагало да се преодоляват препятствия, а те са били не едно и две. С моя син имаме една приказка от много отдавна: „Това не е като да си купиш чорапи“. Когато решаваш нещо важно, трябва да се премисли, да се вземе най-правилното решение, за да може след това хоризонтът да е широк.

Пенка Енчева:

Свръхсилата е способността да навлезеш в душата на човека до теб, в душата на хората около теб.

Може би, това е внедрено във всеки човек по различен начин. Едни имат възможността лесно да достигат до душата на другия, а други - не съумяват да го направят. Мисля си, че това зависи от пътя, по който човек е преминал в живота си. Тук отново ще кажа, може би силно казано, че учителят е човекът със свръхсила. Това да накараш толкова любопитни, толкова жадни за знания очички, вперени в теб , да научат, да искат да научат, приемам като някаква свръхсила. Изразът на това е срещата на хора, с които си бил, на които си дал нещо, научил си на нещо, които са ти благодарни. И като се срещнете, да го изказват, да го изразяват. За мен това е една свръхсила.

Свръхсила, макар и силно казано, е и да правиш добро. Да си насочен към доброто. И ако на доброто, всеки отвръща с добро днес, утре и пак и пак, мисля, че любов и здраве ще има навсякъде. Хората ще бъдат по-различни, по-добри. В днешно време имаме толкова нужда от това...

Share

Абонирайте се

Подкрепете ЗАВРЪЩАНЕ с $5 на месец

Гледайте „Тази баба“.

Гледайте „Тодор Киров: по пътя на гъдулката“.

В сайта ни ЗАВРЪЩАНЕ винаги ще може да намерите нашите подкастове в аудио формат, както и в текст. (Текстът е дело на доброволната помощ на Лора Касабова и нейния екип. Благодаря, Лора!)

Познавате ли хора, които да са се завърнали от чужбина и сега да живеят в България. Свържете ни с тях! Ще се радваме да ни гостуват в подкаста.

Набираме доброволци да споделят съдържанието ни в социалните мрежи по света. Пишете ни.

Share ЗАВРЪЩАНЕ

Subscribe now

На сила хубост не става

Create your profile

Only paid subscribers can comment on this post

Check your email