Бодри. Весели. Готови за подвизи. Започваме с краткия отговор на Митко, предприемач, завърнал се в България.

България потъващ кораб ли е?

Митко: Краткият отговор е: „Според нас, не!“

Митко е женен за американката Джен. Двамата са бизнес партньори в Bulgarian Honey Co. Джен открива близостта между хората не къде, а в България. (Прочетете целия разговор тук с превод на български или слушайте аудиото на подкаста на български и английски.)

С Митко и Джен се запознах след премиерата на филма ми ТАМ в Сан Франциско. Част от мен скрито се надява, че филмът поне малко е утвърдил намерението им да се завърнат. Филмът може да се гледа свободно тук.

Лятото на 2020-та Митко ми писа, че с Джен са се завърнали. От това негово писмо започна приятелството ни! Митко и Джен ме вдъхновяват непрестано. Вярвам, че и вие ще останете дълбоко вдъхновени!

Богдан Дарев

Хората изкарват повече пари в Щатите. Отиваш там и осъзнаваш: „Да, изкарваш много пари, но също така нямаш пенсионен план, нещата са скъпи и хората задлъжняват в една култура на консуматори. И тогава осъзнаваш: „Не е това, което си мислех. Липсва ми близостта с хората“. - Джен

Митко и Джен

Всички интервюта са минимално редактирани за по-голяма яснота.

Джен (на български): Аз съм Джен и съм родена в САЩ. Ходихме до България преди две години и много обичам тази страна. Преди да съм пчелар, пчеларка, работих в инвестиции в имоти в Щатите. Какво друго? (към Митко)

Митко: Мисля, че това е достатъчно.

Дж: Добре.

М: Аз съм Митко. Артистичният псевдоним ми е „Алергичният пчелар“, понеже се занимавам с пчели, а съм алергичен към тях. Аз живеех в района на Сан Франсиско, The Bay Area както го наричаме, горе-долу в продължение на седем години. Преди две години, както Джен спомена, решихме да се преместим в България – аз да се завърна, а тя да се премести.

Оттогава започнахме нашия бизнес, който отива към историята за „Най-ценният сватбен подарък“. В семейството ми традицията на пчеларството започнала преди повече от 100 години, от 101-а да бъда точен, когато на сватбата на прабаба ми младата двойка получила кошер. Един пчелин, не един пчелин, а едно пчелно семейство, един кошер. Оттам семейството ми е започнало да се занимава с пчеларство, като този поминък е предаван от поколение на поколение до нашата сватба, когато родителите ми ни подариха не един кошер, а целия пчелин.

И оттам на нас ни дойдоха много идеи как можем да допринесем за развитието на България и да споделим България със света - чрез превъзходния ни български мед. И тази идея, общо взето, така постави началото на нашето завръщане.

ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ

Дж (на български): Да, аз много обичам, че всички са много близо – магазините, комшиите. Всичко и всички ги чувствам много близо и животът е по-… не знам, по-пълен. Усеща се по-изпълнен, защото аз се чувствам много по-свързана тук. Преди, в САЩ животът ми беше само работа. Винаги бях много заета и нямах много време да се забавлявам, за хоби, за приятели. А тук, в България, ми е много по-лесно не само да работя, но да комбинирам различни интереси.

М: Ами обикновеният живот за мен беше, когато бях дете може би. Такъв вид живот мога да свържа с детството – когато някак си няма отговорности, всичко е по-леко и с не толкова голямо предадено значение. Докато в необикновения живот, дори от тийнейджърските ми години, започнаха да се случват неща и събития, които реално аз съм ги създавал покрай себе си. Когато различни възможности ми се появяват, аз винаги… не се замислям. Като видя възможност, скачам в нея и се възползвам от нея.

Една такава възможност беше дори заминаването ми в Щатите. Спечелих зелена карта от лотарията. И първата ми мисъл беше какво ще правя там, аз не познавам никой. Имах някакви планове нали, къде ще ходя... Тогава тъкмо завършвах бакалавърската ми степен и си планувах къде ще уча магистърска. Но общо взето реших да оставя всички планове и предишни идеи настрани и просто да се възползвам от възможността. И изобщо не съжалявам. Та може би това е една от първите по-ключови стъпки, която поех, която ми преобърна живота и ме отвори към много неща.

Начинът на живот в Щатите ми даде много ценни перспективи и много важен професионален опит. Реално, аз завърших „Компютърни системи и технологии“ като програмист в България. И ето, че се озовах в Силициевата долина – по-добро място от това за мен нямаше. И този ми опит сега ми позволява да развивам бизнес и да създавам работни места в България, да създавам възможности за други хора.

БД: Което е ключово и това ме навежда на една мисъл. Тук имам приятелка, която е от Ел Салвадор. И те искат да се завърнат в Ел Салвадор. Говорехме си с нея и тя каза:

„Ние не се връщаме в Ел Салвадор да живеем там, а се връщаме да преобразим страната“.

И моето чувство е, че точно това правим и ние, които сме избрали, избираме, и тепърва ще изберем да се завърнем в България. Често чувам, че ние като имигранти трябва да се завърнем и просто да си продължим живота като преди. Но ако се завърнем с тази мисъл, ние едва ли не се поставяме в ситуация да бъдем дълбоко разочаровани.

Чувам от вас, че вие сте се завърнали с мисъл да трансформирате начина на бизнес в България. Ние сме имали разговори с теб и ти си ми казвал: „Богдане, отнема ми десет пъти по-дълго да мина през цялата бюрокрация“, но вие продължавате да работите според законите, според човешките отношения в България. Може ли да ни разкажеш малко за твоя опит с бизнес в България?

ЗА БИЗНЕСА В БЪЛГАРИЯ

М: Определено. От гледна точка на административни пропуски и бюрокращина - те са едни от минусите. Но пък плюсовете са, че има твърде голямо поле за развитие. Сега започват да навлизат в България доста нови концепции, технологии, начини да се прави бизнес. И те идват общо взето от хора, които са пътували, видели са как нещата се случват по света и са видели възможност как могат да принесат наученото в България. До голяма степен каквото правим и ние.

Като цяло, има такава една вълна на развитие, според мен, от която ние сме част. И в много случаи, понеже всичко е толкова малко и локално, реално ние познаваме, само след две години, почти всички собственици на бизнеси в Пловдив, където живеем. В такава среда много лесно стават колаборации, докато примерно при мащабите на САЩ малко трудно е да кажеш, че познаваш едикакъв си процент от собствениците на бизнес в страната, или дори в един щат. Нещо друго, Джен, от гледна точка на бизнеса в България?

Дж (на български): Всичко е по-бавно.

Б.Д: Как се нагаждаш към това? Как приемаш тази бавност?

Дж (на български): Има минуси, но и много плюсове. Тук имаме много повече създадени връзки. Изграждаме връзки и се сприятеляваме с хората от агенцията по храните и с различните агенции, с които трябва да работим. Прекарваме приятно времето с тях, за да ни запомнят и да мислят за нас позитивно, за да искат да ни помагат в бъдеще. Относно нашите клиенти, например, ние доставяме лично на всеки наш клиент на територията на Пловдив. Културата тук набляга на личния контакт и ние се възползваме от това колкото можем.

ЗА НАШИТЕ УЧИТЕЛИ

Дж (на български): Животът е моя учител.

M: Учителите са навсякъде, да. Ние и двамата имаме такава нагласа, че от абсолютно всеки наш опит или действие научаваме по нещо. Няма такова нещо като грешки или грешен опит. Типичен пример за това е първият ни износ за Щатите. Реално го реализирахме като изпратихме палета с мед до един бизнес там. Не към магазин или търговска верига, а просто към конкретен бизнес, който използва нашия мед като подарък за своите клиенти, като „знак на признателност към клиента“.

Та този износ беше сравнително добър, като печалба от самата сделка, а и научихме много уроци за това как се прави износ – през какви нива трябва да минеш, какви документи се изискват, а също и колко изключително важно е да имаш опитен човек, знаещ и доверен. Доверен митнически представител, понеже от тях зависи целият процес. Стоката може да се придвижи само за няколко дни, или пък, както в нашия случай, да стои на склад в Сан Франсиско за месец и половина и таксата ти за склада да надхвърли печалбата.

Но дори тази ситуация възприемам като урок, за който си платихме таксата и научихме, че процесът е доста сложен. И че в бъдеще или ще ползваме контрагенти, които знаят как да навигират този процес, или пък ние ще делегираме много време да проучим всички неща, които могат да се объркат, преди да вземем тази стъпка.

Други учители: за мен много важен учител в сферата на пчеларството е майка ми, понеже тя ни предава сега всички знания, събрани от поколенията. Но дори тя се учи постоянно. Понеже тези знания определено са много ценни и важни, но природата се променя, проблемите при пчелите също се променят. Сега имаме нови премеждия и заедно се научаваме как да навигираме през тях.

Дж (на български): Аз ще говоря от друга гледна точка. На английски маѝ ще е по-добре.

Б.Д: Добре.

Дж (превод от английски): Както казах по-рано, животът - всичко в живота - е наш учител. Учиш уроците си: как да бъдеш добър в професията, как да бъдеш щастлив в живота… Ивсеки урок те води стъпка напред. Това, което наистина обичаш да правиш в живота, научаваш чрез опита. В същото време, друго, което научаваш е как да не се доверяваш, или как да не се съмняваш в себе си, или как да не се чувстваш виновен, или нещастен, или ядосан – това са все уроци, които научаваш от живота.

Така едно и също нещо може за един човек да бъде урок за израстване, а за друг - урок как да се затвори в себе си и да изпитва отрицателни емоции. Наистина е важно как тълкуваш резултатите от уроците, които животът ти дава на всяка крачка.

Кои уроци избираш да приемеш, да им позволиш да ти помогнат да израснеш в посоката, в която искаш да вървиш в живота си. Защо наблягам на това ли? Аз много се интересувам от личностно развитие и как то може да бъде направлявано (т.н. коучинг). Моят чичо ми помогна да израстна в много области, например в пчеларството, в недвижимите имоти, как да изградя увереност в себе си, как да открия какво обичам да правя и да бъда щастлива, правейки го. Защото аз бях отгледана така, че да угаждам на хората и да поставям това, което те искат от мен над това, което аз искам за себе си. Така че трябваше всъщност да преоткрия какво иска да прави Джен, тоест аз самата.

И това е едно постоянно преоткриване, но сега то произлиза от позицията на себеизследване, а преди произлизаше от позицията на себеомраза. Казвам всичко това за онези от вас, които не са правили подобно нещо. Горещо ви препоръчвам да откриете някаква програма за личностно развитие.

Ето защо аз реших да стана учител и взех диплома по невролингвистика, която изучава взаимоотношенията между езика и главния мозък – как посредством езика да изчистваш ума си от отрицателни модели и да ги заменяш с модели и стратегии, които всъщност да работят за теб, да ти помагат да постигаш това, което искаш в живота си.

От значение е всяко малко нещо в живота ти, всеки дори кратък разговор, всяко уж незначително деѝствие и взаимодействие, всичко, което чуваш и наблюдаваш.

Да те насочи кога и на какво да обърнеш специално внимание, какъв модел на мислене да избереш – това е ролята на Учителя. Но в крайна сметка ти приемаш цялата тази информация и решаваш как искаш това познание да работи за теб.

М: От гледна точка на коучинг, Джен прави магия общо взето с всички хора край нея. Тя е и мой учител. Като цяло, тя прилага този подход - как да преодоляваш мисловни препятствия и как да изкореняваш неползотворни начини на действие - почти към всичко, с което се занимава. Някак си отвътре й идва. Дори спрямо нашите служители. Например, когато в процеса на работа започнем да забелязваме някои неефективности или пропуски, най-лесното е да ги игнорираме, или просто да даваме на съответните хора такива задачи, които да изключват възможността за подобни пропуски.

Но подходът на Джен е напълно различен. Тя иска да помогне на хората как да преодолеят нещата, които ги спъват. Така е и впо отношение на нашите нашите служители, в професионален план. Но обикновено тези неща имат ефект не само в професионален план, но и в целия ни живот. И като цяло, така Джен създава доста различна перспектива за всички хора около нея.

Дж: Мерси. Когато създадохме нашата компания, първото нещо, за което говорихме относно наемането хора беше: на първо място те трябва да бъдат наши фенове, и после наши служители. Те вече трябва да са ни фенове, защото ако са част от нашия продукт, нашата компания, нашата визия и нас самите, ще бъде лесно да работим с тях.

Второ, ние ще трябва да превърнем нашия бизнес в място, което дава възможност на хората да живеят невероятен живот на и извън работното място. И накрая, искаме да представим тази култура на други български бизнеси, защото виждаш резултата по-често в Щатите, отколкото в България. Със сигурност не го виждаш тук.

Например, нашите служители не бяха виждали подобно работно място никъде другаде в България. А не би трябвало да е така, защото когато имаш щастливи служителите, които получават това, което искат в живота си, те могат да допринесат много за твоята компания.

БЪЛГАРИЯ ПОТЪВАЩ КОРАБ ЛИ Е?

М: Краткият отговор е: „Според нас, не!“

Дж: Всяко едно място си има плюсовете и минусите, както вече говорихме за правенето на бизнес в България. Това се отнася за всичко в живота. Ние толкова свикваме с въздуха, който дишаме та забравяме, че е въздух. Така, чак когато отидеш на някое друго място осъзнаваш какви са плюсовете и минусите на мястото. Наистина зависи от перспективата ти, защото ако винаги преследваш нещо, знаеш ли какво е то?

Хората изкарват повече пари в Щатите. Отиваш там и осъзнаваш: „Да, изкарваш много пари, но също така нямаш пенсионен план, нещата са скъпи и хората задлъжняват в една култура на консуматори. И тогава осъзнаваш: „Не е това, което си мислех. Липсва ми близостта с хората“.

Важното тук е не да съдиш това или онова място, тази или онази полза, а да намериш мястото, където наистина се чувстваш в хармония със себе си и твоята ценностна система. Ако това са парите, отиди там, където можеш да направиш много пари. Ако е чувството да бъдеш част от някаква общност, избери място където да се чувстваш част от общност. Избери място, където си най-щастлив. Потъващ кораб е само, ако я наричаш така.

М: Всичко зависи от контекста. Когато контекстът е, че България за нищо не става и няма никакви перспективи - даже ми е трудно да си го представя, но доста често го чувам - то това е реалността за хората, които мислят по такъв начин.

Който ги казва тези неща, това е тяхната реалност и съответно за тях няма да има перспективи. А доста от хората, които са в България, имат тази гледна точка. Но нашата гледна точка е друга. Съответно, нашата реалност е друга. Според мен това е въпрос на избор. България може да е потъващ кораб, ако ние решим така, но може да бъде и бяло платно, пълно с възможности, където да поставим каквото ние решим. Аз избирам втория вариант и продължавам да виждам перспективите в България.

И какво мога аз да направя? Понеже, когато кажеш, че България е потъващ кораб, вече няма отговорност; ти не можеш да го спасиш този кораб и единственият ти избор е да го напуснеш. Но когато перспективата ти е друга, тогава започваш да предприемаш действия, които биха довели до някакви промени. Дори да не са в мащабен план, ще доведат до промени в твоя живот.

Дж: Още нещо, Богдане, което искам да добавя е това: Чуваш от някои хора, че България е потъващ кораб, но после разбираш, че ако се върнеш в България, можеш да повлияеш, можеш да промениш толкова много неща, ако работиш тук и не се върнеш обратно в чужбина. Това ще ти донесе голямо чувство на удовлетворение и задоволство. И после, вместо да вземаш присърце доводите срещу това, което искаш да правиш, и да им позволиш да те обезкуражават, ти вземаш решението си да се преместиш в България. Това е, което ние правим. Чухме същите неща, когато дойдохме тук.

Една от моите приятелки, която имаше бизнес в България, ми каза: „Джен, много си наивна, трябва да имаш бюджет за подкупи.“ А аз й казах: „Не, няма да давам подкупи.“ Работата е там, че трябва да намериш принципни хора и да следваш техния пример.

Share

Кой е дошъл тук, кое е започнал собствен бизнес и е успял? Ей, има изключения от правилото за даване на подкупи. „Старбъкс“ е в тази страна. А „Старбъкс“ е една от тези компании, които имат високи морални ценности. Как са успели в България, как мога да им подражавам?

Кои са другите бизнеси, който продават първокласни хранителни продукти… Казват ти „Никой няма да купи мед на цената, която предлагате. Баба продава за същите пари цял килограм мед“, нали? Добре, но как тогава другите първокласни хранителни марки се справят в България? Ние следваме образеца на изключенията - искаме да бъдем като тях. И вие може да го приложите това в живота си.

М: Мисля, че потенциалът за растеж тук е доста по-голям, не в мащаб, а… как да го кажа... Като цяло, има много неща, които тук все още ги няма или тепърва започват. Споменах за това малко по-рано. От тази гледна точка, тук има много възможности. Докато в Щатите има изобилие от хора, които се опитват да направят същото като теб, да речем някаква изобретателна идея, и конкуренцията е много по-голяма, а и ти трябва много по-голям бюджет да реализираш каквото и да е било в мащаб. Докато, въпреки всички административни и какви ли не други спънки в България, от тук е дори много по-лесно да продаваш услуги или продукти в Щатите. Пък и България разполага с много ценни ресурси, меда например.

Сега получаваме запитвания от цял свят – Азия, Западна Европа, дори съседни държави на България. Като цяло, качеството на нашия мед е на много високо ниво, което се цени по целия свят, но пък не се оценява финансово. Това е едно от нещата, които също искаме да променим - българският мед да не се изнася в контейнъри, или пък да се пакетира с етикет на чужди търговски вериги, където и да било, дали в Германия, дали в Щатите... „white labeling“, както се казва.

Искаме българският мед да се изнася с български етикет, като продукт на България, и съответно неговото високо качество да се свързва с нашата страна. Не искаме той да се смесва по търговските вериги с друг, от по-ниско качество, мед, та всичко да е някак си осреднено и по-лесно продаваемо. Ние искаме нашия по-качествен мед да се продава сам по себе си. И медът е само един от многото примери.

Наскоро разбрах, че България е един от водещите производители на лавандула. И всички знаят за розите - България и Турция са най-големите износители на розово масло. Трюфели, шафран… Толкова много висококачествени продукти има страната, а също и потенциал за мащабно производтсво. Това се отнася и за човешките ресурси. Инженери например. България има много качествени кадри, на които им трябва само малко насока към пазар, където да реализират свойте възможности и да ги доразвият.

ЗА СТРАХА

М: Един от най-големите ми страхове е всъщност от пчелите, понеже в ранна възраст развих много сериозна алергия към тях. Реално, пчела не ме е жилила откакто бях на дванайсет години. И през ум не ми минаваше, че ще правя нещо свързано с пчели. Дори когато посещавах родителите ми на село, на пчелина, чуствах се някак зле, изпитвах страх. Но когато идеята за този бизнес се зароди и почна да расте реално, реших да се преборя с този страх. И сега работя с пчелите. И ми е едно такова спокойно, когато съм сред тях. Е, опакован в нещо като скафандър, но някак си жуженето на пчелите ме успокоява, докато преди ме изпълваше не само със страх, ами с истински ужас. А сега те ми действат като медитация.

Дж: Аз имам един бизнес страх и един личен страх. Мога ли да споделя и двата?

Б.Д: Разбира се.

Дж: Добре. Моят бизнес страх: Напоследък виждаме много от нашите приятели да затварят бизнеса си. В България е пълно със собственици на малък бизнес и един от страховете ми е какво ще се случи с тях, а и с нас също. Защото честно казано не мисля, че нещата ще се върнат към нормалното отпреди пандемията. Много малки бизнеси не са подготвени да търпят непрестанни удари - заплахи от затваряне, непрекъснато нови правила, на кого е позволено да купува и на кого не… А ако трябва да се прави международна търговия – спънки, ограничения, забавяния... Нямам решение за това. А то е свързано и с личните ми страхове.

Ще започна с това, че ние се опитваме, доколкото е възможно, да сътрудничим и да помагаме на други бизнеси като нас. Ние трябва да се обединим в една общност. Това е единственият начин на спасение, който виждам. Например, за Коледа можем да предложим празнична кошница, която да съдържа само български занаятчийски продукти. А за тези от вас, които ни слушат от чужбина, ще дам нашия уебсайт. От него може да си поръчате една от тези кошници, която ще бъде лично доставена от нас до ваши близки и приятели в Пловдив, или пък изпратена навсякъде в България.

Ние, собствениците на малък бизнес тук, винаги намираме начини да си помагаме взаимно. Моят личен страх е, че няма да мога да се ангажирам да помогна на всички хора, на които знам, че мога да помогна, ако се посветя на това да бъда най-големия учител или най-големия създател на общности, или най-големия вдъхновяващ оратор, или каквото и да било.

Виждам в хората тук толкова голям потенциал, но и силно чувство на неувереност, на несигурност, особено през последните две години. А е толкова важно да имаш емоционална устойчивост, да имаш критично мислене. Но тези умения не се преподават нито в училищата, нито в повечето семейства. Най-големият ми личен страх е именно това - как да постигна, да си осигуря възможността да помогна на възможно най-много хора.

ЗА СВРЪХСИЛАТА

Дж: Бих казала, че това, което неизменно е било моя свръхсила, е да се сприятелявам с хората навсякъде, където отида. Просто ми идва някак си отвътре, а и обичам да създавам общности, без значение от какво съм се интересувала в дадения момент. Когато се интересувах от недвижими имоти - тогава бях само на 24 години, - създадох най-големия търговски инвестиционен клуб за недвижими имоти в Силициевата долина. Не защото бях експерт, не защото имах широка мрежа от връзки или тъй нанатък, а просто защото усещах, че това е нещо, от което хората имат нужда, а и аз самата исках да науча. Знаех как да регистрирам клуба в платформата meetup и как да поканя експерти да се присъединят.

Тогава за първи път осъзнах, че мога да изграждам общности, без да имам нужда от друго, освен от силно желание да го осъществя. Когато се преместихме в Пловдив, в града вече имаше една общност от износители с над пет хиляди члена. Сега аз съм нейн администратор. По време на ковид пандемията ние непрекъснато провеждахме социално дистанцирани сбирки и играехме хоро. Купихме кълбо прежда, бяло-червена като за мартеница, навръзвахме я на възли през около два метра и така играехме хоро пред пощата, веселяхме се. Една от най-големите причини да се чувствам като у дома си в Пловдив е заради тази общност.

М: Моята свръхсила е много проста. Нямам никакви граници или задръжки относно това, което казвам, че е възможно. Тоест, наумя ли си нещо - правя го.

Дж: Да, това е вярно.

М: Аз самият ги нямам тези задръжки, но много често чувам от други хора „О, това не може да стане, това е невъзможно.“ Така обаче ти сам себе си спираш. И нищо не предприемаш. Докато моят светоглед е, че всичко е възможно, единствено се изисква време, усилия или средства. А веднъж реша ли къде искам да се фокусирам, какво искам да правя – няма спиране.

Да споделя България със света чрез меда. Да изградя фирма, която да предпазва софтуерни продукти в цял свят и наистина да издигна нивото на това как се създава и пуска един софтуер. Като цяло, това са интересите ми понастояще, където съм се фокусирал сега. Но да речем след година-две може да е нещо напълно различно. И знам, че като си го поставя за цел, ще го постигна. Може би опира до постоянство. Постоянство и увереност. Но да, същественото е, че за мен няма план Б или С, а единствено това, което съм казал, че ще бъде.

Дж: Аз бях план А.

КАКЪВ СЪВЕТ ЩЕ НИ ДАДЕТЕ?

БД: Това е чудесно, защото чувам, че доста малко хора плануват да се върнат и останат в България. И тази тема е част от последния въпрос от тази наша среща. Те казват: „Нашият план Б е да се върнем в Америка. Искаме само да видим как е“. На мен това ми звучи сякаш си ни тук, ни там. Не си ангажиран 110% да бъдеш в България и да направиш така, че нещата да се променят за добро . Вие какво мислите?

М: По принцип, резултатите зависят от това колко си „законен“ в намеренията и начинанията си. Какво бихме посъветвали такива хора? Според нас, най-важното е да намериш място, където да се чувстваш у дома си. Това може би е България за някои от вас. Или там, където сте понастоящем. Или може би е някое напълно различно място, което още не сте открили. Но когато откриеш своето „у дома,“ ти знаеш, че си го открил.

Дж: Трябва да откриете по скалата от 1 до 10 кои са най-важните неща за вас. Направете проучване на самите себе си. Открийте каква е вашата ценностна система. Дали търсите място, където да се разхождате. Или място, където да имате лична свобода. Или място, където можете лесно да развиете бизнес. Или да направите много пари. Или където транспортът е добър...

В зависимост от това какви са вашите топ десет качества на място за живеене, проучете и оценете дали България ги притежава, или пък е по-добре в Щатите, или там, откъдето сте или където мислите да отидете. А след като откриете кои са най-важните неща за вас, поразпитайте хора, които живеят там. Вие, които мислите да се местите в България, в Пловдив, може да говорите директно с мен и с Митко. Но веднъж решили, ангажирайте изцяло с това, направете го план А.

Защото ако планът ви звучи примерно така: „Ще си направя план да се преместя в България, но също ще си имам и план за различните начини как да се измъкна, в случай, че искам да се върна обратно“ и вече сте планували различните начини да се върнете в САЩ – това е саботиращ план.

Ако попитате някой „Какви са ти бизнес плановете?“, а той отговори „Възнамерявам да създам този удивителен продукт, но има и някои други неща, които също мисля да направя, в случай че се проваля с него,“ бихте ли инвестирали в тази компания? А тук не става дума за компания, а за живота ви.

БД: Толкова добре казано, толкова добре казано. Благодаря ви. Всеки може да отиде на bghoney.co и да научат повече за вас, да си купят мед, да получат доставка на мед в България. Нещо друго, което бихте искали да споделите като заключение?

Дж: Да. В края на нашите видео материали ние казваме: „Винаги помни да бъдеш себе си“.

Share

ЗАВРЪЩАНЕ с Богдан Дарев

България потъващ кораб ли е?