Премиерата на подкаста “Завръщане” се състоя през зимата на 2021-ва. Гости ни бяха Андрон Степной, от българско потекло в Молдова, и Димитър Йорданов, който само на седем месеца пътува от България за САЩ с родителите си.

И двамата говорят български, но беше по-лесно разговорът ни да протече на английски. Текстът по-долу е в превод на български.

Мисля, че се опитваш да ме върнеш по-назад към моите корени и аз наистина оценявам това, защото колкото повече се връщам назад към тях, толкова повече си спомням как да подредя липсващите части от пъзъла на това кой съм аз наистина. И колкото повече части сглобявам, толкова по-ясна става картината и по-завършен се чувствам аз самият. - Димитър Йорданов

“Свръхсила” е толкова митична дума, нещо вълшебно. Може много да се спекулира с нея. Според мен, това са емоциите. Те са най-важното нещо за мен, когато става дума за свръхсила. Да бъдеш приятел с емоциите си. И мисля, че чрез тях, в моя случай, намерих думата “свръхсила”. - Андрон Степной

Димитър Йорданов и Андрон Степной

ЗА ОБИКНОВЕНИЯ ЖИВОТ

Богдан Дарев (БД): Името на подкаста е “Завръщане”, което е преведено на английски като “Returning”. Идеята е, че ние всички отиваме на едно пътуване и всички започваме от определено място и се връщаме в нашата общност, нашето общество. Това, което искам от двама ви е да се върнете обратно към онзи момент, когато имахте обикновен живот. Живот, който може би всеки е очаквал от вас да живеете, а после нещо се е случило. Не задължително война или друго подобно, но нещо се е случило, което внезапно ви е изтръгнало от вашия обикновен живот и вие сте се отправили на едно напълно ново и неочаквано пътуване.

Андрон Степной (АС): Аз се занимавам с музика от малък. Свирех на кларинет, свирех на китара и пеех почти докато навърших 17 години. След това започнах училище в Молдова, специалност „Международни отношения“, но после, когато се преместих в Щатите на 21 годишна възраст, започнах да се занимавам с музика отново.

Работех в планината в Колорадо и внезапно осъзнах, че отделям твърде много време на парите, нещо, което е само материално; осъзнах, че някаква част от мен липсва.

Имах нужда да променя нещо, исках да променя енергията си. Взех китарата и започнах да пиша песни. И така, докато живеех в Колорадо последните две години, започнах да пиша песни, да свиря пред публика почти всеки ден.

И когато се преместих в Сиатъл вече имах достатъчно музика за цял албум. В Сиатъл реших да не работя прекалено много, само три-четири дни в седмицата. И така беше през следващите три години - свирех, композирах и работех странично, докато не постъпих в Консерваторията. Там станах по-сериозен. Започнах да свиря през цялото време и от 2014-та насам почти не съм спирал да развивам таланта си в оперната музика. Дотогава беше предимно рок-енд-рол и някои други жанрове. Но класическата музика надделя.

Димитър Йорданов (ДЙ): Това е голяма тема. Ти използва думата „изтръгнало“ и буквално така стана с мен. Аз свирех музика от дете. Първо избрах китарата, после минах на класическо пиано, но го правех само за удоволствие . Беше ми много интересно да си прекарвам времето така. Другите деца играеха навън през лятото, а аз свирех, опитвах се да разуча Шопен. Но после завърших гимназия, всички мои приятели отидоха в колеж, и аз се почувствах някак си изоставен – исках да бъда част от света, да се присъединя към връстниците си. Щом те всички отиваха в колеж, значи и аз трябваше да направя същото. После обаче се размислих и си казах: „Какво е това, което е творческо, но в същото време е и стабилно, нещо, в което има ред?“

Така че избрах да следвам архитектура. Една година учих архитектура в UW (Университета на щата Вашингтон в Сиатъл). И това е наистина смешна история. Последния ден трябваше да представя курсовата си работа, за да завърша годината. Беше готова, но не можах да принтирам фаѝла, така че отидох в офиса на FedEx, извън района на университета, но и техният принтер не работеше.Три часа прекарах в безуспешни опити да принтирам курсовата си работа на различни места и все не се получаваше. Не знам дали не го приех като някакъв знак, но аз просто бях… търпението ми... просто свърши.

Стоях на тротоара пред университета, чаках следващия офис с принтери да отвори, защото бяха в нещо като обедна почивка. Но преди да отворят, аз просто си тръгнах. Тръгнах си и никога повече не се върнах на училище. Оставих си там на тротоара раницата и всичко. Наричам го „най-тихия нервен срив,“ който съм имал някога. Ето как напуснах училище. От този момент нататък имах различни работи, както Андрей каза, три-четири дни седмично, полагах усилия да се фокусирам върху музиката. Просто имах работа колкото да оцелея, да мога да си купя музикални инструменти и разни неща. Миналата година предприех последната решителна стъпка. Някъде през януари реших, че не мога да правя нещата наполовина, а трябва да се отдам 100 процента на тази кариера, за да потръгне.

Знаех дълбоко в сърцето си, че ако искам да успея, трябва да се потопя 100 процента. Така и направих миналата година.

За щастие, все още съм тук, жив съм, имам подслон и храна. Карам седмица за седмица и основната ми цел е да споделя това, което вярвам със сърцето си, това, което мисля, че е специално и божествено и че мой дълг на този свят е да го споделя с хората, с вас. Така че това правя сега, посветих се на таланта и смятам че служа на музиката и на хората.

ЗА УЧИТЕЛИТЕ НИ

БД: Трябва да е имало ментори, учители, било то във физическа форма или като вътрешен глас, или пък природата... Кои са вашите ментори, вдъхновили вашата история, или оставили ярък спомен във вас? За кого и какво се сещате?

АС: Аз мисля че бях голям късметлия да живея в планината и така започнах да усещам природата, тя беше като мой приятел. Бях късметлия, че имах и приятели там, с които все още поддържаме приятелство. И въпреки, че живеем в различни щати, все още се подкрепяме. Мисля, че е много ценно да имаш приятели, които всъщност могат да те вдъхновят. За мен те са като диаманти, ценни са. Надявам се да мога да направя същото за тези хора. Така че, общо взето, в моя случай това са хора.

БД: Обичам този формат на срещата ни. Невероятно е. Искаше ми се да го направя така и ето, че отговорите, които получавам, са удивителни. Приятели! Не ми беше хрумвало, че и приятелите могат да бъдат ментори. Толкова е хубаво! Напълно съм съгласен с теб колко важно е хората да се събират и подкрепят. Благодаря ти!

ДЙ: Да, отговорите на Андрей ме накараха да се замисля. Почти щях да се измъкна с отговор „всичко“, но ще се опитам да бъда малко по-конкретен. Това беше хубав отговор, хареса ми. Трябва да кажа, че за мен всичко започна с майка ми – да я гледам как свири на пиано и пее. Знаете как е когато някой се занимава с музика - предпочитания към определени жанрове и стилове, различни нива на опитност и тъѝ нататък. В свиренето на майка ми обаче имаше нещо, което ми направи дълбоко впечатление. А именно, колко много обичаше маѝка ми да свири, как влагаше цялото си сърце във всяка малка нота. Kогато се учех да свиря на пиано - сам се учех, маѝка ме беше като Рик Рубин на класическото пиано - тя минаваше покрай мен покрай мен и ми казваше:

„Димитре, не забравяй за микротоновете. Всяка нота е значима.“

Трябва да кажа, че майка ми оказа голямо влияние върху начина, по който развих интерес към музиката – как я слушам, как я свиря, как подхождам към нея.

Е, всички ние тук сме творци и знаем какво е да се съмняваш в себе си, да се питаш дали си достатъчно добър, дали това е правилното нещо за теб, дали да го преследваш като кариера. Всичко това ти минава през главата. Затова мисля, че е важно не да си заобиколен от хора, които те ласкаят, а от хора, които те окуражават и вдъхновяват. Ето защо следващият човек, когото трябва да спомена, е моят приятел Леон, с който направихме телевизионното предаване “Дневници на добротата”.

Понякога, точно когато се чувствах обезкуражен, изневиделица получавах имейли от него, в които ми казваше „Ти си гениален, приятелю, светът се нуждае от музиката ти, никога не се предавай“, ей такива неща. Леон е отдаден на добротата и на подкрепата към хората. И така, това наистина ми помогна по моя път, бих казал, че за мен той беше голям ментор на доверието. Той беше много важен. Чувствах, че някой ме вижда и чува. Той наистина разбираше музиката ми и я обичаше.

Трябва да спомена и моите фенове - хората, които ми пишеха да ми кажат, че моята музика е била важна за тях, как им е помогнала по техния път.

Има разбира се и други хора, които са повлияли моето музикално развитие и от които съм научил толкова много. А също и хора, които майка ми е наблюдавала и ми е говорила за това как те се отнасят към изкуството и как му служат. Всички те ме вдъхновяват.

ЗА СТРАХА

БД: Имало ли е момент в живота ви, когато сте се изправили срещу най-големите си страхове? Когато в известен смисъл сте „умрели“ за себе си и сте се възродили от пепелта в едно друго „аз“.

ДЙ: Честно казано, не знам колко откровен да бъда и колко надълбоко да стигна. Мисля си… Връщам се отново към идеята за момента на доверието. Интересно е, защото моят най-голям страх в живота се промени. Докато растях - дете от България, което се опитва да асимилира чуждата култура, да се нагоди, да бъде като връстниците си, - моят най-голям страх беше да не бъда изоставен. Най-големият ми страх беше да се окажа недостатъчен, да не бъда част от света – да живея сякаш извън него, без никога да бъда приет. Този страх ме преследваше през цялото ми детство. Ето защо накрая се записах в университета - само и само да не бъда изоставен.

Искам да сменя темата по средата на отговора на този въпрос и да ти кажа, Богдане, че съм ти много признателен за усилията, които полагаш да ме върнеш към българските ми корени.

Понякога се чувствам... Знаеш ли, аз все още готвя българска храна, говоря езика... Мисля, че се опитваш да ме върнеш по-назад към моите корени и аз наистина оценявам това, защото колкото повече се връщам назад към тях, толкова повече си спомням как да подредя липсващите части от пъзъла на това кой съм аз наистина. И колкото повече части сглобявам, толкова по-ясна става картината и по-завършен се чувствам аз самият. Дори в моя подход към музиката.

Обратно към отговора ми на твоя въпрос: Моят страх от това да не бъда изоставен в друга част на света се промени. Сънувах един сън. Беше преди няколко години. По това време имах наистина сигурна, хубава работа, на пълен работен ден. Беше страхотна работа, която обичах. Но ето, че сънувах този сън.

Бях старец, каращ 80-те, и сякаш бях на смъртния си одър. Не беше нещо супер мрачно, бях имал хубав живот. Бях на смъртния си одър, децата ми бяха там, внуците ми също. Но аз плачех и се усещаше дълбока тъга в този сън. Наистина го усещах това чувство. И децата и внуците ми ме попитаха: „Какво има?“ А аз просто не можех да спра да плача, за да им обясня.

Когато се събудих и си мислех за съня, сякаш усещах, че това чувство на тъга го е имало през целия ми живот, докато съм си мислел, че тоѝ е безкраен и че винаги ще мога да споделя моя дар по-късно. Сякаш първо трябва да се усъвършенствам, да усъвършенствам пианото, гласа си… и че има време да споделя таланта си по-късно, да се отдам изцяло на музика по-късно. И това бе неистина тъжно.

Най-големият ми страх стана, че остарявам. И че ще остарея без никога да се опитам да покажа и да споделя таланта си. Защото ме беше страх, защото исках стабилност и комфорт… И ето, животът ми си минава, а аз не успях да споделя това нещо - усещането, че притежавам талант.

Това стана най-големия ми страх. Направих някои промени, промених си приоритетите и, както казах преди, напуснах работата си. Предимно заради това усещане, но също и още няколко знака, които срещнах по пътя си. И чувствам, че сега вече не действам подтикван от този страх. Той ми помогна да променя приоритетите си, но сега действам подтикван не от страх, а от любов. Вълнувам се от предизвикателствата, не се страхувам от тях. Вълнувам се от тях, защото ги приемам с любов.

АС: Както Димитър спомена, да бъдеш имигрант и изобщо да не познаваш страната, да се опиташ да я разбереш - бих казал, че това си е голямо предизвикателство. Със сигурност, всеки поел по пътя на емигрантството се сблъсква с определени страхове. Що се отнася до мен - може би не само като имигрант, но мисля, че и докато растях, - аз винаги се поставях в нещо като кутия, за да се предпазя от средата, в която бях. Но често усещах как се блъскам вътре в тази кутия.

И като растях, моята съпротива също растеше, съпротивата да се впиша в рамките на определен вид общество. И така беше до моментa, в който почувствах, че трябва да приема таланта си, идеята да бъда изпълнител. Защото през всичките тези години се занимавах с музика, но отхвърлях това, че имам силата и таланта да го правя. Първо трябваше да приема този факт, преди да се освободя от страховете си и да добия кураж. Да се изстръгна от тази кутия беше най-големият ми страх, защото човек винаги се сравнява с хората около себе си, със средата, в която е. Става ти ясно, че почти никой не те разбира освен хората, които се занимават с изкуство, или тези, които се занимават с по-нетрадиционни творчески дейности.

Мисля, че страхът си отива веднъж почнеш ли да практикуваш, а и увереността също нараства. Затова смятам, че е изключително важно да имаш ментори и приятели.

ЗА СВРЪХСИЛАТА

БД: Може ли да споделите кои са вашите свръхсили, които притежавате и какво ще върнете във вашата общност, какво искате да дадете на света.

АС: “Свръхсила” е толкова митична дума, нещо вълшебно. С възможност за много тълкувания. За мен това са чувствата. Смятам, че няма по-голяма свръхсила от това да бъдеш приятел с чувствата си, да ги разбираш и владееш, да се вслушваш и да се учиш от тях.

БД: Чудесен отговор. И отново неочакван. Именно такива отговори се надявах да получа като представих темата за свръхсилата в този подкаст. Непрекъснато бомбардирани от еднотипните представи на Холивуд за свръхсили, ние често губим доверие в собствените си възприятия и забравяме какво огромно разнообразие се крие в това понятие. Аз също съм убеден, че музиката е свръхсила и изцяло споделям мнението на Андрон за това колко е важно да владееш чъвствата си и да бъдеш техен приятел. Наистина, свръхсилата може да приема наѝ-разнообразни форми и да се проявява по наѝ-пазлични начини. Благодарен съм на Андрон, че ни го напомни. А ти какво ще кажеш, Митко?

Share

ДЙ: Мисля, че това беше прекрасен отговор. Да управляваш чувствата си, да успееш да разбереш, че те наистина имат значение… Напълно се присъединявам към мнението на Андрон. Защото, когато започнеш да се учиш как да обръщаш внимание на чувствата си това ти помага да си изградиш един вид лична философия за живота.

Преди години нахвърлих на лист хартия няколко бележки за нещата, които ме правят това, което съм, в какво вярвам, какво означава животът за мен. Аз всъщност слушах един подкаст, където ни съветваха да го правим. Помислих си, че е чудесна идея да си измислиш нещо, което да усещаш като твоя лична философия, като твое твърдение за мисията ти в живота и после да вземаш решения въз основа на него. Хареса ми и отговорът на Андрон. Аз също мисля, че е нещо като свръхсила да се научим как да управляваме чувствата си и да им осигурим място за изява. По този начин можеш буквално да рестартираш мозъка си така, че да ти помага да преминаваш през добри и лоши моменти. Мисля, че наистина е въздействащо.

Друго нещо, за което си мисля, е Чудото. Харесвам думата “чудо”, макар да не съм мислил много-много за значението ѝ. Предполагам, че когато избрах това да бъде името на албума ми, съм го възприемал като още една свръхсила. Лично за мен най-голямата свръхсила е умението да запазим в сърцето си и никога да не губим онова детско любопитство към света и усещането за магия, за чудо. Да ги подхранваме, винаги да се стараем да ги пазим живи, защото като възрастни се превръщаме в практични и цинични хора. Да си практичен е хубаво нещо, но само ако си се научил да пазиш живо в себе си детското любопитство за магията и чудото на света.

Съхраняването на тази жива детска енергия е свръхсила, защото те кара да си спомняш… Стотици пъти бих могъл да сядам на пианото и да си казвам „Напиши сега една песен, която ще звучи добре и ще ти изкара много пари“. Нищо обаче няма да се получи, ако не съм изпълнен с онова мое детско любопитство и очакване на чудо, с които сядах на пианото като малък - сякаш целият свят е широко отворен пред мен, изпълнен с магия. Само тогава се раждат добрите песни. Ето защо мисля, че това е моята свръхсила.

ЗАВРЪЩАНЕ с Богдан Дарев

Нещо вълшебно