Живях 9 години между Англия и Швеция

писмо

Споделям кореспонденцията ми със Зорница, защото смятам, че може да ви е от полза. Вярвам, че гледната точка на българите завърнали се в България е много ценна.

Здравейте, Богдан

...Тук съм от 2012. Преди това живях 9 години между Англия и Швеция, знаейки че няма да се установя завинаги в нито една от тези две добре развити, западни държави. Но не знаейки кое, кога и как ще ме върне в България.

Любовта ме върна тук и щастлива родих детето си тук, срещайки учудените погледи и едва ли не изумените коментари на хората около мен, как така се връщам тук, в страна в която нищо никога не е сигурно и няма изгледи скоро да стане западна държава.

Трябваше ми малко време да усетя реалността тук и да се опитам да приема някои порядки. Чувствах се като в абсолютно нова страна и в някои неща никога не успях да свикна. Все още не мога да свикна...

Това, което тук го няма е усещането, че не принадлежа на мястото на което живея.

Разбрах, че в България е пълно с прекрасни истории, които чакат да бъдат снимани и разказни. Разбрах, че хората тук жадуват да разберат кои са, колкото и нелепо да звучи. Но това е моето усещане за света около мен тук. Тук нещата не се случват по план и според мен това е прекрасно, ако човек е готов да поема предизвикателства и да бъде буден за ситуациите наоколо.

...Да, има много повърхностно живеещи хора, има много пошлост, отчаяние и безверие. Може би както навсякъде. Но тук не мирише на пари, света тук не се върти само около парите, поне не толкова колкото на запад. Така мисля.

Тук имам необичайно усещане за безопасност, колкото и странно да звучи това, точно в страна като България. И усещане за безвремие.

Но усещането ми е също, че България има крещяща нужда от свободомислещи хора, които искат да сътворят тук един по-добър свят. И има такива хора. Надявам се да не звуча гръмко или отчаяно.

Тук все още има една нормалност, която в добре устроения западен свят ми липсваше. Обичам и Лондон и Стокхолм, всеки от тях уникален град. София е далеч от тях като стандарт. Не малко чужденци живеят тук - американци, канадци... Избрали България за свой дом.

България е разнолика и интересна. И чака да бъде открита, и дай Боже запазена. Заради това си струва човек да бъде тук.

---

Здравейте, Зорнице!

Радвам се, че в България намирате чувство за принадлежност. Интересно ми е дали е било така докато сте живели в чужбина. Пак ли го имаше това чувство или то се завърна, когато решихте да се преместите обратно окончателно?

Питам, защото, за съжаление разбрах, че мнозина от хората, гледали филма в чужбина, споделят чувството на не-принадлежност; усещането, че си нито тук, нито там… Чувство, което изпита и моята жена, Мария. В началото на ТАМ, я снимах в „нейното“ село - Лилково. Място, с което Мария е дълбоко свързана, и което посещава при всяко завръщане в родината.

През 2015-та нещо се случи с жена ми.

По онова време, аз все още бях само наблюдател на нейните лета в България. Oтвъд бушуващия океан очаквах всяко нейно завръщане в Америка с голямо нетърпение. Преживявах всяко нейно приключение в родината ни все едно съм падаща към нея звезда. Често ни казват да си пожелаем нещо като видим падаща звезда. Ами звездата за какво си мечтае? Какво си пожелава, устремена надолу? Аз исках да падна в България.

Мария се върна в Сиатъл и сподели, че част от нея е умряла. Няколко месеца след това беше натъжена, тиха и замислена. През 2016-та и 2017-та тя имаше огромно желание да посети България и майка си. Но за мнозина от емигрантите в Америка пътуването до България всяко лято е голямо финансово предизвикателство. И така, всеки изминат сезон състоянието „ни тук - ни там“ се задълбочава. Отговори няма. Само въпроси.

Никога няма да забравя един зрител в Канада, човек напълно непознат за мен, който след филма ме притисна в прегръдките си. Когато най-сетне ме пусна той ме погледна в очите и каза:

- Богдане, Богдане, май ние, емигрантите, сме всички шизофреници.

- Искаш ли да се разходим? - ме попита майка на три деца след друга прожекция, този път в Америка. Съгласих се. Широколистни дървета, рекичка, птички. Спомени. Думи. Тишина. Майката сподели колко пъти е искала да си вземе децата и да се върне в България. Докато са били малки. Сега вече било късно. Едно от децата й говори само на английски. Синът й се събрал с американка.

- Тук съм от двайсет години, Богдане. Всяка божа вечер сънувам България - споделя в писмо друга майка след прожекцията в Сан Франциско.

През 2018-та нямах намерение да снимам Мария на поляната в Родопите. Дори не си бях донесъл професионалното устройство за звукозапис. Снимах кадри над селото, когато забелязах Мария да лежи в тревите зад къщата на детството си. Потънала в песните на хилядите буболечици - местните родопски музиканти. Седнах до нея. Свалих капачката на обектива. Отвориха се завесите на сцената: минало-настояще-бъдеще. Светлината нахлу в окото на камерата. В раната.

Мария сподели как тук, на същото това вълшебно място, където като дете е събирала охлювчета, сега не чувства нищо. Само празнота…

„България е разнолика и интересна. И чака да бъде открита, и дай Боже запазена. Заради това си струва човек да бъде тук.“