За всяка скитаща душа

сън

Онзи ден се изкачих до един снежен връх да изпратя поща. Но пощенската кутия беше цялата замръзнала, а и пощаджия нямаше.

До кой бях написал това писмо? Първото ми за 2021 година. Погледнах плика. Нямаше адрес. И после си спомних…

…Сънувах, че ме качват на бесилото. Въжето беше ни дебело, ни тънко. Ръцете ми бяха отвързани, но се люлееха безпомощно като два клона, останали без сила да се съпротивляват.

Светът около нас може да се руши и гради наново. Сменят се технологията и идеологията, но душевността на човека си остава една и съща. В копнеж да бъде в хармония с необятното чувство да си жив. Сега. Да танцуваш в миг, закърмен от обширния космос.

Въжето докосваше плещите ми крехко и безстрастно. Продължавах да сънувам в очакване на собствената си смърт. Бях сам. В чужда земя. Без близки, чиито сърца да разклатят бесилото-олтар. Без приятели, които да погледна гордо в очите. Без никой да чуе гласа ми.

Ти също ме чакаш под бесилото. Както и аз тебе. В сън, който се опитва да ни убеди, че е истина. И знаеш ли каква бе първата ми мисъл?

- Боже, колко много имах да свърша, а колко малко свърших.

Приех присъдата тихомълком. Простих се с недовършеното. Всеки момент краят щеше да се зададе зад завоя. Да приключи живота ми с един последен вик. В началото беше звука…

Има ли свръхсила, която може да отмени присъдата ми? Само смирението ми остана. Да очаквам решението.

Да ти призная, преди да ме качат на бесилото, за първи път в живота ми, се почувствах като чужденец на този свят. Безсилен да изровя истината. Безсилен да разбера първопричината, която се ражда и загива в душите на хората. Един живот няма да ми стигне да изчистя мръсотията под ноктите на захвърлените сенки. Толкова много мечти, застинали в накити от безвучие. Какво падение! Каква тъга!

Загиваме сами. Без дори и палач.

Докато чаках в плен, разбрах за свръхсилата. Единствено тя можеше да ме свали от бесилката. Макар и да не знаех как да я назова. Тя блещукаше в живота, упрекнал смъртта, че е сън.

Събудих се без разрешение. Нямаше край на „Боже, колко много имах да свърша, а колко малко свърших.“ Утайките на бесилото останаха да блуждаят в ежедневието. Волята ми отказваше да задвижи колелата на каруцата-прогрес.

Какво жалко начало на новата година!

Задачите ми се превърнаха в тежък товар, но войниците - верните ми ръце, отказаха да се заемат с метежа на песъчинките на поредния счупен пясъчен часовник.

Капитулирах.

Оставаше ми само едно. Да взема решение. Да осъзная, че само аз мога да си дам милостиня. Да отменя присъдата, която сам си бях поставил. След няколко дни свалих въжето - то беше ни дебело, ни тънко. Както прошката - ни упрекваща, ни насърчаваща.

Спокоен, вечен, мога да обходя хоризонта. Може би ще има и други като мен. За всеки плод се намира ръка да го откъсне. За всяка реколта - жътвар. За всяка скитаща душа, втора - да скита с нея.

Leave a comment

Share