Стая

разказ

Душата ми е стая, от която наемателят се е изнесъл. По стените са висели всякакви картини. Дупките от извадените пирони зеят. Някои от пироните още стърчат. Само една картина е останала. Тя се сваля трудно.

Пристъпвам в душата си. Не бих си позволил да тичам по дървения под. Той скърца. Спирам пред картина. Сам-сама тя ме отразява. И стените отляво отразява, и тези отдясно, и зад мен. И дупките в душата ми - малки и големи. И пироните, на които разпорената ми дреха се суши.

Най-ужасната картина може да е едно огледало. Или най-красивата… Забелязвам полилея в отражението. Обръщам се. Прохождам пътя към вратата. Всяка душа си има врата. Търся нещо. Ключ. Ключ за светлината.

Полилеят светва. Сега забелязвам нощните пеперуди, нападали под него. Не знаех, че душата ми е пълна с изгорели от светлината мисли… Това май върви на по-добре. Първо ще измия огледалото. После ще измета пеперудите. Ще извадя пироните от сърцето си. Ще запълня всички дупки. Ще боядисам стаята в цвят. А, да, трябва и да изтъркам восъка на изгорялата страст от дървените дъски на пода.

Нощта се хвърля в сън. Седнал на прозореца, си поемам първи дъх. Ах, каква е тази светлина в небето!?

В стаята е тъмно. Само една картина свети. От дъното й, вперила поглед в мен, като светофар насред Млечния път, мига една звезда от плът.

Share