Роди се чудо

Защо ни трябва разбирателство (Нелинейно филмово училище #2)

Снимките започнаха в два следобед. Той отбеляза началото на снимачния ден и се залови да реди сенки в светлина и светлина в сенки. Редеше думи в усти (чудейки се защо някои тежат повече от други). Редеше лица във фокус. Неведнъж се беше взирал в лицата, бродещи по голите улици, прелистващите се като страници на книга. Дъщеря му го дърпаше за ръкава и го смъмряше: „Не зяпай!“

„Чудото се ражда в наблюдение,“ отвръщаше той. Да разчита лицата на хората, скритите в тях неразказани истории – това го интригуваше и стимулираше. 

Редеше и разместваше парчета стомана, оптично стъкло, шперплат, пластмаса и километри кабели по терена на манастира, а и вътре в светата обител. Нагласяше  силуети нагоре-надолу по стълбите. Пренареждаше  средновековни книги. Местеше древни чувства ту вътре, ту вън от от подземни тунели. Докара един автомобил от 1982-ра до 2023-та година като му смени регистрационните табели. Редеше истории във вечността. Работеше усърдно и обичаше всеки миг от своя усилен труд.

Заспа като си мислеше: Кое е реално? Кое е плод на въображението? Кое от двете да избере да снима?

Снимките отново започнаха в два следобяд. Местеше монаси сякаш бяха част от самия него, а и сам той бе част от тях. Местеше монасите из манастира; и те го слушаха, а и  той също ги слушаше. Двама от тях приближиха видео екрана. Гледаха как актьорите се превъплъщават в монаси и се чудеха дали те пък могат да се превъплътят в актьори.

Пренареждаше часове, а и часовете пренареждаха него. Петнайсет часа по-късно, в девет сутринта, той лежеше в леглото си и изреждаше наум всичо, с което бе благословен и за което бе благодарен.  А благосклонната му съдба пък разчиташе на него за ползотворен нощен, по-скоро дневен, сън.

Снимките започнаха в шест вечерта. Вгледа се в бъдещето, впи очи в шест сутринта, от другата страна на нощта, и осъзна, че мракът се оттича като пясък в пясъчен часовник. Трябваше да внимава да не счупи часовника. Пренасяше иконите във вяра и с вярата обгръщаше своите сродни души. Около 30-40 работника пренареждаха Сътворението редом с него и той стана малък и незначителен. Освободен от бремето  на голямото и значимото, той изпитваше наслада от работата си. 

Заспа с усмивка.

Снимките отново започнаха в шест вечерта. Умът му го обичаше и затова внимателно насочваше ръцете и краката му да редят стативи, снимачна техника, принтер, калъфи с обективи, костюми, реквизит и кафе. Съзнанието му наблюдаваше различните гледни точки, докато хората от екипа -  грижливо обвити в своята човешка кожа - се движеха насам-натам като привидения. 

Липсата на сън натежаваше на клепачите му. Но той не беше там с очите си, нито дори със сърцето си. Беше там, в звъна на църковната камбана, беше там въпреки всяка липса на каквото и да е. Видя звукът да му маха и бе щастлив, че звукът е там. Знаеше името на всеки един от хората на снимачната площадка. Знаеше дори имената на техните родители и прародители. Знаеше и най-малкия детайл; и всеки детайл го познаваше него.

Във всеотдаването опознаваме себе си; и светът остава само да ни се разкрие. 

Спа като бебе.

Снимките започнаха в осем вечерта. Той снимаше, те снимаха, ние снимахме вече пети пореден ден. Спеше през деня, спеше и в колата, по пътя, накъдето и да водеха колите.

Денят спеше в него и колата пътуваше в него. Пристигаше и се възраждаше с първия дубъл, с втория, с третия... И така, дубъл след дубъл, той даваше най-доброто от себе си на хората около него.

***

Завършихме първите пет снимачни дни на българския игрален филм „Не затваряй очи“ . Всеки един от нас работи средно по 60-70 часа. Наблюдавах всички движещи се частици на снимачната площадка – преизпълнен с удивление, свидетел на раждането на филма. Надявам се чрез този мой разказ да усетите динамиката на снимачния процес. И как видимото и невидимото са наши съучастници в сътворението на един нов свят.

А вие как ще присъствате следващия път на снимачната площадка? Или на работното си място? Или в кръга на вашите приятели и роднини?

Ще позволите ли на чудото, каквото е снимането на един филм, на чудото, каквото са приятелството и общността, да ви създава и пресъздава?

Операторът Иво Пейчев работи в кино индустрията от 1987 година.

Екипът ни е средно между 30 и 40 човека.

Тук камерата е сложена на слайдер с цел заснемането на динамичен кадър над рамото на актьора.

Друг вид динамичен кадър се получава, когато камерата се постави върху стедикам (стабилизатор). Техниката е много тежка. Колкото по-голям е обективът, толкова по-тежка става.

Данчо е един от нашите първи асистент оператори. Това е изключително важна длъжност в екипа ни. Ако фокусът се размие, изображението става неизползваемо.

Момчета от екипа бутат трабантчето. Не помня точната причина. Мисля, че е защото ни трябваше добър звук.

Имаме доста нощни снимки. Тук светлината е насочена нагоре към дърветата. Отразена е от закрепеното към дърветата платно от следващата снимка.

Светлината се отразява обратно в земята под горските дървета.

Така тя осветява Яни - един от водещите ни актьори.

Монах, живеещ в манастира, гледа действието на екрана, за да се увери, че не пропускаме детайли от църковната служба.

В продължение на 5 дни снимахме на почти 20 места. Както можете да си представите, това изисква добра координация: придвижване на екип, актьорски състав, техника...

Този почти херкулесов труд изисква да има разбирателство между всички ни, изисква от нас да изгладим различията си в името на успеха на кино продукцията.

В „Летящата икона“, първата публикация от поредицата „Нелинейно филмово училище“, обсъждаме снимачните места. Наистина се отплащат!

Разказът е на Богдан Дарев. Превод от английски Николета Хаджикосева. Редактор Нели Дарева. Снимките са на Христофор Балабанов, някой ги преснимах от видеата на телефона ми.

„Кавал парк“ е част от XI международен кинофестивал „Славянска приказка“ на 10 септември, неделя, от 19:30ч. Бул. „Янко Сакъзов“ 30 (бившето кино „Левски“. ) Заповядайте!

Богдан