Обичай

писмо

Не знам за вас, но аз много обичам да контактувам с по-старите поколения. Много научавам и много се вдъхновявам. За съжаление баба ми, театралната режисьорка Стефка Прохаскова, и дядо ми, актьорът Стефан Великов, починаха преди да стана тийнейджър. Другите ми баба и дядо, Елена Дарева и писателят Йосиф Дарев, починаха, когато бях вече емигрирал. Нямал съм шанс да общувам с нито един от тях на зрели години.

Вярвам, че мечтите и съдбите на нашите баби и дядовци са тясно преплетени с нашите. Колкото повече опознаем предците си, толкова повече сила и яснота ще чувстваме в нашия живот. За съжаление, в много от случаите, нашето внимание е насочено другаде.

Ще ви разкажа за моите баби и дядовци в книгата „От тук до там," но днес ще ви разкажа за госпожа Пенка Енчева, която стана моя доведена баба.

В началото на 2013-та година отидох на гости на Мери Шерхарт, диригентката на „Българските гласове на Сиатъл". Търсих да снимам българска баба за игрален филм, който бях замислил. Мери възкликна на своя чаровно акцентиран български:

- Ще те запозная с перфектната баба, Богдане!

Така Мери ме запозна с баба Пенка. Игралният филм не стана, но пък американката Мери, която заслужава филм сама по себе си, беше замислила друг проект: да се свържат историите на певиците от нейния хор тук с тези на родовете им в България. Част от проекта беше да се снима филм. Така се роди първият ми документален филм „Тази баба".

Премиерата на филма в България се състоя през лятото на 2019-та в Пловдив, където Пенка Енчева беше живяла близо 40 години. Откликът на зрителите ме трогна дълбоко. И ме подтикна да напиша следното писмо:

‍Обичай

Имаш ли баба? Обичай я! Прекарвай време с нея. Не знаеш кога може да замине за Америка. Или пък ти да заминеш.

Обичай я, че скоро  - както тя, така и ти – може да останете само спомен един за друг. Обичай я и не допускай да станеш емигрант в собственото си сърце. Защото когато бабите започнат и те да емигрират, част от теб ще отпътува с тях.

Снимах Пенка Енчева през 2013-та. Снимах я с куфарите, как ги носи пълни с песни – там, в Америка, в една сива мъгла. Тя ме пита: „Боги, защо искаш да ме снимаш в тази мъгла?“

Защото - и тогава, и сега - сърце ме боли, бабо. Защото след  премиерата на твоя филм в България напълно непознати за мен хора ме прегръщаха и с искрящи очи ни приканваха – мен и теб, бабо, емигрантите – да си се върнем у дома. Сърце ме боли, понеже видях с колко обич те обгърнаха твоите дружки, ученици и съседи - обич по-необятна от този пуст океан дето ни дели.

Видях и твоите сълзи за тях, бабо. Видях те и как сияеше там, в България. Слушах вече порасналите деца на твоите съседи да си спомнят с умиление как си пяла в кухнята, и да повтарят отново и отново колко им липсва твоетo присъствие.

Затова те снимах в мъглата, в сивото, бабо. Защото забравяме за слънцето, когато небето е ясно, но стане ли сиво и мрачно, започваме да търсим светлината му.

„Обичай я, че скоро  - както тя, така и ти – може да останете само спомен един за друг. Обичай я и не допускай да станеш емигрант в собственото си сърце.“