Прочутите котленски килими
Прочутите котленски килими
Тайният шифър на жените-тъкачки.
Здравейте от Сиатъл!
Предстои да прочетете една изключителна история за котленските килими от гост автор в ЗАВРЪЩАНЕ, Петър Петров. Аз винаги му чета разказите на един дъх. Ако сте с gmail, може да не видите цялата статия. Свалете приложението за Substack тук - четете публикациите ни на мобилното ви устройство.
„Килимът е би много повече от необходимост. Той е бил пространството, където жената котленка е давала воля на въображението си. Чрез композицията от орнаменти тя е разказвала истории: за сватба, за прощъпулник, или за далечно пътешествие.“
С голяма радост споделям с вас, че работата по краткия ми филм „хармония:“ завърши. Плакатът е дело на Мария. От юли месец започваме да изпращаме филма по фестивали. Нямам търпение да го споделя с вас и да ви разкажа повече за идеята и творческия екип.
Предавам щафетата на Петър.
„Мълвата в Котел разказва, че с килимите са се предавали тайни съобщения. Мъжът поръчвал на жената да постави такива и такива знаци и после изпращал килима като „подарък“ в друго село. Системата била абсолютно неуловима от турските власти.“
Останете с вдъхновение! Ако ви харесва съдържанието тук, препратете имейла на приятел или два.
Богдан
Прочутите котленски килими
Тайният шифър на жените-тъкачки.
КОРА ОТ ЕЛХА (черно); корени на див пелин (жълто); обвивка от орех (зелено); черен глог (кафяво); жълта млечка (тъмнобежово); кора на млада дрянова клонка (светлобежово); див мак (лилаво); кора на бял ясен (синьо). Това са част от багрилата, които жените от Котел през 19 век събирали по горите, за да боядисват овчата преждата, от която после тъчели прочутите котленски килими (по бордюра на които вмъквали тайните знаци).
Котленските килими често остават в сянката на чипровските килими. Вторите придобиха световна популярност след като бяха вписани в списъка на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО през 2014г. Но занаятът на килимарството е богат, с местни особености, някои от които доста загадъчни като котленските образци.
През Възраждането Котел процъфтявал благодарение на овцевъдството, подобно на другите старопланински селища. Това бил основния поминък в региона, около който се въртяло ежедневието. Мъжете-овцевъди отвеждали огромните си стада (средно по 10 000 овце/овчар) на сезонна паша по тучните поляни на Добруджа. Налагало се да отсъстват по цяло лято, чак до късна есен. През това време жените се грижели за дома и семейството. Този начин на живот бил мъчен, но необходим за добиване на богатството — овчата вълна. Тя била суровия ресурс за производство на шаяк и аба (ръчнотакани вълнени платове), за които имало „глад“ по пазарите на Османската империя.
Овчата вълна била ресурс и за килимарството. Смята се, че този занаят е пренесен от Грузия (а в Грузия от Иран). Някои краеведи приемат, че занаята се е появил първо в Чипровци и оттам е пренесен в Котел. Но да оставим местните патриоти да спорят чия прабаба първа е познала тъкачния стан. В крайна сметка, занаята на килимарството е намерил добра почва (и сръчни ръце) в Котел и постепенно се е преобразил в изкуство. Първо са се правели прости черги, после по-сложни килимарски черги, за да се достигне до същинския котленски килим, последният донесъл незалязваща слава на града.
Усет за живописното
Котленските килими могат да бъдат лесно разпознати — достатъчно е да погледнем бордюрите им. Единствено в Котел вмъквали надпис с месеца и годината на изработка, както и името на жената, която е тъкала килима. Често, добавяли и буквата „К“ за Котел. Но по бордюра можем да открием и други най-различни знаци: саби, знамена, звезди, кадилници; букви и цифри, стилизирани растения и животни.
Килимът е би много повече от необходимост. Той е бил пространството, където жената котленка е давала воля на въображението си. Чрез композицията от орнаменти тя е разказвала истории: за сватба, за прощъпулник, или за далечно пътешествие. И както всяко събитие в живота е уникално, така и килимите са уникални, няма да намерите два еднакви. Вярно е че съществуват общи мотиви, но всеки един килим представлява оригинална интерпретация на тъкачката.
Мълвата в Котел разказва, че с килимите са се предавали тайни съобщения. Мъжът поръчвал на жената да постави такива и такива знаци и после изпращал килима като „подарък“ в друго село. Системата била абсолютно неуловима от турските власти.
Галатанското училище
Стари котленки килими са голям кът, защото не са останали много от тях. Огромна част от това културно богатство е завинаги изгубено в големия пожар от 1894 г. когато в един горещ юлски ден, дете решава да провери дали ракията гори и драсва кибритена клечка. Последвала експлозия! 💥 Лакоми пламъци превземат дървената къща мигновено и прескачат към съседните от стряха на стряха. В това време, жителите са на сбор на близката поляна край града. Щом виждат огъня хукват към къщите си. Докато стигнат, се разгаря голям пожар. Котленци бързо разбират, че няма да могат да го угасят и започват да изнасят покъщнината си и да я местят в църквата. Надявали се, че Господ ще я опази, но и църквата изгаря. В отчаянието си хората бягат от града и се спасяват по околните баири. От там наблюдават как огънят поглъща напетите им възрожденски къщи. Изгарят долапите, пълни с топове аба и собите, постлани с прочутите котленски килими.
След пожара оцеляват много малко къщи, предимно в квартал Галата. Оцелява и една обществена сграда: училището, известно като Галатанското училище. Днес то е превърнато в музей на килимарството и пази колекция от 34 стари, автентични котленски килими с тайни знаци по бордюрите, някои от които са на 150, че и на 200 години. Но килимите не изглеждат никак вехти! Освен, че са здрави, те са запазили яркостта на багрилата си и продължават да излъчват кроткия уют на възрожденския дом. В Котел, старите тъкачки често поучават младите:
Сто години килимът се постила от едната страна, а сетне се обръща на другата страна за още сто години.
Ако харесвате темата за културно-историческото наследство на България, запишете се за подкаста на
