Kармата на обобщението
Днес размишлявам на глас относно мои наблюдения за порицателното отношение на емигранти като мен към сънародниците ни в България. Може да ги прочетете по-надолу. Но преди това нека ви приканя да гледате един епизод от поредицата на Даниел Богдански “21 Причини.”
“Около...българско!” епизод 6 за онези млади хора, които не могат да стоят безучастни към проблемите и несправедливостите, които виждат в нашата страна.
Даниел е в България, а аз - на другия край на света, в Сиатъл. Работата ми с хора като него, които живеят в България, ме зарежда, а също и ме кара да си задавам някои въпроси.
Защо емигрантът постоянно сравнява България със Западна Европа и САЩ?
Но сравнението не спира там. Ако погледнем по-надълбоко, ще го открием да ехти и в отношенията ни със самите себе си, с нашите близки и колеги. Но как си представяме да живеем в ежедневие на непрестанно сравнение? Такъв живот само може да ни изтощи, да ни остави без капка умствено спокойствие.
Как бихме искали да живеем? С вдъхновение или в непрекъснато сравнение?
Сравнението ни кара да се чувстваме недостатъчни, някък малки. Докато вдъхновението ни подтиква към себепромяна и действие.
Кармата на обобщението
Обичаме да говорим в обобщения, като че ли българинът е изграден само от черно-бяла материя. Та нали в 21-ви век той има достъп до всякаква информация, като всички други народи. Въпреки това, според емигрантите в много по-развитите страни българинът, който е останал в България, не знае какво е правилното решение за него. Той е невеж. Завистлив. От народ на предатели и т.н.
Говори се само в заключения. Всичко се описва и обяснява с патос на абсолютизъм. Край. Точка.
Обобщението обаче по никакъв начин не ни предразполага да поемем отговорност. Не защото не искаме и не можем да бъдем отговорни, а защото се чувстваме безпомощни.
Докато гледаме на българина като на обобщена тълпа, няма как да си прокараме път до неговото сърце и ум.
Кой ни е виновен?
Възможно ли е Русия да ни е виновна за всичко? Относно пък САЩ, често хващам себе си как обвинявам американския консумеризъм за корумпирането на българската ценостна система.
Нямам контрол върху това какви ги вършат големите сили. Но мога да избера къде ще насоча вниманието си и как ще развия “голямата сила” в мен.
Навремето Левски предупреждава, че освободителят ще ни пороби. Затова той проповядва освобождение отвътре навън, а не обратното.
Защо не се прави разлика между рушащата се инфраструктура в България и капацитета на българина да мечтае, да мисли, да се изучава и да лекува?
До 1989 г. българската фармация, с лекарства на природна основа, е широко известна и добре приета по света. Изнасяли сме в цяла Европа и в Съветския Съюз селскостопански продукти. Леката ни промишленост е била на много високо ниво. Изнасяли сме оръжие за Африка и Латинска Америка. Били сме единствената страна в социалистическия лагер, която произвежда и изнася компютри. Всеки българин е имал достъп до безплатно и качествено образование. Нямали сме национален дефицит.
Всички знаем за трудностите, за диктатурата, пропагандата и престъпленията срещу правата на човека преди 1989 г. Това е другата страна на монетата. Но миналото, както деня и нощта, не се дели - то носи в себе си и светлината, и мрака. Но ние рядко приемаме и двете страни на монетата. И така ставаме жертва на тъмната страна.
Докога ще роптаем срещу миналото си? Всеки, който толкова стастно отрича и проклина това, което е било (или е бил), живее в проклинание. За себе си мога да кажа, че дълги години бях в плен на обстоятелствата, които са ме подтикнали да напусне родината си. Дълги години останах в плен на спомените си за България, докато не се върнах и не видях колко пагубно е човек да живее в миналото.
В заключение…
Докато всичко в природата расте и цъфти, емигрантът чака. Чака да види надежда и промяна в България. Но никога няма да види промяната, която чака толкова страстно, защото тази същата промяна ще обезсмисли живота му в Америка занапред.
Парадоскът е, че точно това обезсмисляне може да пробуди емигранта. Така за първи път в живота си, той ще бъде истински свободен да избере къде и как да живее пълноценно.