Когато времето беше коса

Необичайна коледна история от един необичаен доведен татко

Тя ми се усмихна с големите си кафяви очи, а аз се запитах: Какви светове и споделени спомени ни очакват, нас, двама скитници в непозната земя?

Бях останал сам в колата с едно тригодишно непознато дете. Името ѝ беше Иглика – първото цвете, което разцъфтява през пролетта в България. Годината е 2010 - годината на тигъра. Опитвах се да си спомня последния път, когато съм бил в компанията на малко дете. Паметта ми стоеше паркирана на хълм, заедно с колата, докато майката на Иглика тичаше по житейски задачи. Сивото небе висеше ниско, но веселото дете размахваше ръце и пееше песен, която трудно разбирах. По-късно научих, че Иглика има много такива песни, измислени на собствения ѝ таен език, който смесва английски, български и детски... Обърнах се назад, за да погледна страстната певица в малката ѝ седалка. Трябва да обещаеш да я обичаш първо и най-напред, дори преди майка ѝ,“ каза глас, живеещ в мен, отвъд разума.

Какво, ако не сме непознати? Какво, ако сме избрали един друг и неслучайно скитаме заедно? – мислех си, чакайки майката на Иглика да се върне, да запали двигателя. Същото тигърско лято, с майка ѝ, раници на гръб, тръгнахме на поход. Още в началото се приближихме до блестящ водопад, а аз стъпих на моста. И ето, че гласът заговори отново, предвещавайки онова, което щеше да ми отнеме години да разбера и приложа като опит, като любов: „Можеш ли да видиш как животът бавно спира да се върти около теб? Бъди готов да се грижиш за майка и нейната дъщеря.“

Живях сам от три години, обсебен от филмите си, пленен от утопията на духовното просветление, с една възвишена цел: Да трансформирам първичната човешка енергия в творчески триумф. Но ето, че дойде времето да се науча да прекосявам мостове от плът, съчетание и споделени мечти, да стана доведен татко и съпруг.

Първата астматична криза на Иглика не ме уплаши. Майка ѝ беше на работа в казиното, а аз легнах до нея, сложих ръце на малките ѝ гърдички. Тя се мъчеше да си поеме дъх. Как, в ролята си на доведен татко, съм могъл да зная усещането да броя сърдечните тонове на ехографа; как съм могъл да доловя първите ритвания; как да успея да наваксам девет месеца, пропити с планове и тревоги за бебето и младата му майка. Ами как бих преживял раждането, първите пелени, приучаването към гърне, пълзенето, прохождането, Прощъпулника, падането, първите думи. Как? Когато усетих телесната ѝ температура да се повишава, докато Иглика продължаваше да диша трудно, разбрах, че вече съм натоварен с грижата за нея. По време на кризата станах родител. На следващия ден купихме инхалатор.

В първата година заедно, когато Иглика се сгушваше между майка си и мен в леглото, тя искаше да ме отблъсне. Защото ѝ липсваше баща ѝ, защото все още осмисляше раздялата, по детски. Защото се страхуваше да не бъде изоставена или заменена. Отблъскването отмина, както и изблиците на гняв, които имаха дълбок смисъл, защото бях чел изследванията на Карл Юнг за децата на разведени родители. Непроизнесените мисли на родителите често се изразяват в поведението на децата им – болезнени чувства, които се обработват през целия живот. Предполагам, че дори и в старостта си, човек преосмисля потока на обстоятелствата в живота му. А когато Иглика пееше; когато танцуваше вкъщи или на сцената; когато играеше в парка, молейки ме да я люлея до звездите, то тогава започваше да тече паралелен поток от нови спомени на новото младо семейство. Сближихме се. Започнах да измислям и разказвам истории за приключенията на дядо Комет. За да ѝ помогна да заспи. За да ѝ помогна да се справи с пътувания на непознати места.

Нямахме столове около масата за хранене, защото, ако попитате Иглика, „моите родители са хипита.“ Липсата на трапезарни столове ни позволяваше да съберем десет души около кръглата ниска маса в малката ни всекидневна. Бяхме успели да превърнем всяка вечеря в интимно събиране – седнали на рогозки, лактите ни се докосват, сърцата – и те. Съседи и приятели обичаха да идват на вечеря у нас, да се наслаждават на стимулиращи разговори, съчетани с домашно приготвени ястия. Започвахме вечерята като се държахме за ръце, благославяхме се един друг, прясната храна, сърцата и ръцете на тези, които обработват земята, и така благославяхме годините, които предстоят. Вечерите без столове станаха модел за това, което е възможно. Само ако съседите ни вечеряха заедно по-често, седнали ниско до земята, вместо да се хранят изолирани в студени каменни кули, чиито върхове се стремят към небосклона.

Има една приказка от братя Грим за дългата коса на Рапунцел. Косата е памет, и като такава, тя е повече от въже, по което един принц да се изкачи, или влакно, по което принцесата да се спусне и избяга от своя затвор. Косата на Иглика е дълга. Представям си спомените, които косата ѝ пази. Вечери без столове; български народни танци; жива музика в малкия ни сгушен апартамент; снимачният екип, актьорите, които превърнаха дома ни в кино площадка. Косата ѝ е гъста, носеща лекотата на смеха и радостта, както и тежестта на грешки и житейски уроци. Ако можех, бих сресал заплетените нишки на болката и бих оставил само светлите. Но, за добро или зло, косата на Иглика пази и спомена за пробитата врата, която носи яростните отпечатъци от юмрука ми. Както кухата врата, и аз бях кух, с объркана ценностна система от интуитивни пориви за правда, концептуален морализъм, полъх на будизъм, години на търсене на истината в индуизма, Крия йога практики и смътния спомен за моето кръщение в православна църква.

Най-голямата движеща сила в живота ми беше амбицията да правя филми. Филмите задаваха курса; филмите ме отклоняваха от курса; филмите преобръщаха кораба по време на творческа буря – твърде често – и в крайна сметка необузданото създаване на филми ни остави с отрицателен баланс в банковата сметка. Успокоявах се с мисълта, че кармичният ми баланс е положителен, и това беше всичко, което имаше значение. Днес знам, че живеем в материален свят. Трябва да инвестираме в преминаването през портата на разума. Предпочитам старата поговорка на майка ми: „Прави добро, хвърли го в морето.“ Предпочитам я пред това да направя добро, добър смислен филм, и после да очаквам кармата да ме възнагради.

След като счупих метлата в пореден изблик на гняв, отидох да изпия едно кафе. Прочетох онлайн, че мога да получа инфаркт, предизвикан от ярост, и да пукна на място. Бях на 40 години. Вместо да помета храма си чист, счупих метлата, която щеше да ми помогне да намеря смисъл в сметта. Сигурен съм, че и счупената метла живее в косата на Иглика. Преди няколко години ѝ написах писмо, в което я помолих за прошка – да ми прости за дупките във вратата и стената, за дупката в сърцето ми, за метлата и шамара. Иглика беше безсилна, а аз бях безпомощен, пречупен от бруталната реалност на изкарването на пари чрез изкуство, заслепен от самонадеяното си усещане, че съм надарен да правя филми на всяка цена. Съпругата ми често казваше: „Иглика изкарва наяве малкото момче в теб.“ Това момче израсна оплетено в бръшлян, а влизайки в ново десетилетие, се бореше да се освободи. Но, правейки това, първо трябваше да освободи тези, които обичаше най-много.

Но ние, мили хора, сме в началото на новата година, и това трябваше да бъде радостно писмо до вас. Все пак, за да усетите ефекта от снимките, които ще споделя, си позволих да ви дам малко контекст. Миговете на радост скриваха тъмнината, но някъде четох, че сме склонни да помним най-лошото.

Един ден Иглика настоя да наниже огърлица за майка си – „Сега.“ За нея утре не съществуваше. Миналото, предположих, също беше изгонено от настоящето. Нейното мисловно пътуване започваше от нулата, а тя ме покани да сляза в нейния свят. Скоро разбрах, че е моя отговорност да я запозная с парадокса на Времето. Да ѝ обясня за търпението, разкаянието и предвидливостта. Или поне да се опитам. Да разгадаем заедно грешките и научените уроци. Да проектираме надежди и мечти в едно неуловимо бъдеще.

Откъде изобщо се започва с родителството?

Започнахме да рисуваме с маркери на бяла дъска, заедно, след вечеря, защото Иглика се страхуваше да започне сама. „Какво да нарисувам?“ питаше тя. И така, в нашия уютен хол, тя започна да се учи да преодолява първичния страх от провал. Насърчавахме я да започне да рисува, да започне да учи английската азбука (тя говореше само български до четири годинки), да започне да танцува, да започне да смята, да започне да мие чинии (с големи жълти гумени ръкавици, докато пее), да започне да обича… Времето и неговото начало продължават да живеят в косата ѝ.

Направих първата снимка през 2011 година, когато Времето беше на пет. Иглика, облечена с риза, извезана от баба ѝ, тепърва се учеше да танцува. Ритъмът на предците ни отекваше, докато тя стъпваше на сцената, а движенията ѝ загатваха за плавната, вечна грация на една култура и нейния танц. Танц, който носи даровете на всичко, което сме споделили – и всичко, което тепърва ще споделим.

Как мога да знам, какво е да държиш и люшкаш новородената си дъщеря? Та нали съм доведен татко… Но я държа в сърцето си, когато тя отметна главата си, за да ни погледне. Времето е на осемнадесет години. Годината е 2024, а Иглика танцува на българския коледен концерт. Бях се върнал от кратко и изтощително бизнес пътуване до България предишната вечер. Съпругата ми беше предложила да удължа престоя си там, но знаех, че трябва да се върна за последния коледен концерт на Иглика в Сиатъл. (Тази пролет тя завършва училище и обмисля да следва извън щата или в Европа.) За щастие, майка ѝ улови момента в снимката по-долу. Танцът беше бърз, кратък – точно като живота. Видях как Иглика се обърна два пъти, за да ни погледне, докато седяхме на три реда от сцената. Ако някога е имало дупка в сърцето ми, този поглед я изпълни с надежда и топлина.

Казват, че когато човек е в автомобилна катастрофа, времето се забавя. Времето също се забавя от радост, когато доведеният баща гледа как дъщеря му пораства между две снимки. Някак си, косата ѝ свързва и двете.

С радост и пожелания за здрава и крилата Нова Година!

Богдан