Живот, посветен на децата
разговор с педиатъра-нефролог Грета Михневa
Здравейте от слънчево-есенна София,
Днес ви срещам с един изключително сърцат професионалист, отдал живота си на детското здраве: педиатъра и детски нефролог д-р Грета Михнева. Усмихната, приветлива и винаги готова да се отзове – такава е пълната с енергия и доброта фея на детското здраве.
А преди да се впуснете в историята, искам да ви представя великолепния трейлър на най-новия филм на моя колега и приятел Богдан Дарев - „Спица“. Филм, който убедена съм, ще ви развълнува много:
Приятно четене!
Разкажете ми за Вас, има ли случка от обикновения живот, която Ви е извадила от него и Ви е насочила по пътя Ви, отдавайки се на детското здраве?
Майка ми е лекар с педиатрична насоченост и може би съм наследила любовта към децата от нея. Първата ми среща с педиатрията беше по време на следването ми, в 5-ти курс. Тогава усетих, че не желая да се занимавам с друго. Знаех, че ще бъде трудно и не добре платено, но дълбоко вярвах, че това е моето призвание.
Това беше много специален момент за мен, усетих го със сърцето си и до момента не съжалявам за решението си.
За мен е важно как се чувстват децата. Зная, че един разговор с тях би ги успокоил и окуражил да се борят с болестта. Така те са спокойни, че имат приятел в мое лице и се доверяват.
Имам пациенти, които щом ме видят да влизам в стаята, се втурват да ме прегърнат, усмихва се Грета.
Това ме радва, дава ми увереност, че предизвиквам усмивка дори само с присъствието си.
В тази професия трябва да си на първо място човек.
Винаги ме боли да виждам болни деца, искам да направя всичко за тях, за да са здрави. Случвало ми се е да прекрачвам бариерата лекар – пациент, въпреки че ни учиха да не го правим. Приемам тежко и лично всеки летален изход и правя всичко по силите ми това да не се случва. За мен правилното отношение за пациентите с тежки заболявания е да ги окуражиш, да им дадеш надежда, да им помогнеш да видят светлината в тунела. Когато кажеш на пациента „всичко ще бъде наред“, той започва да вярва и така помагаме на целия процес. Мисля, че трябва да споделяме с родителите всичко, което се случва, но на децата да даваме само надежда и позитивизъм.
Вярвам, че винаги трябва да дам надежда на пациента.
Има хора, които се страхуват, че няма да се справят с болестта, когато чуят диагнозата си. Започват да се предават, мислят, че това е краят. За някои дори е по-добре да не я знаят. Полезно е да се говори и с психолог. Хората, които се борят, живеят по-дълго. Начинът, по който мисли болният пациент, помага за победа над болестта - да повярва дълбоко в себе си, че всичко ще бъде наред.
Лекарят трябва да знае какъв човек стои пред него, каква психика има, уверено продължава Грета. И подчертава още веднъж: „Винаги трябва да даваш надежда.“
А аз, слушайки Грета, си спомням за моята баба Надежда, която точно като нея даваше в изобилие любов, топлина и надежда. За да остане завинаги в сърцето. И как красиво успява да го опише в стиховете си вълшебникът на детски истории Джани Родари:
Дори някой да знае, че заболяването му е много тежко, трябва да положи всички усилия да се пребори за живота си. И да не го осъзнава в началото, по-късно ще бъде благодарен. Имах пациент, на когото, през целия процес на лечение на тежко заболяване, в съзнанието му са изниквали моите думи „всичко ще се оправи“ . Така е повярвал, а впоследствие ми сподели, че моите думи са му дали сила за борба.
Има много хора, преборили тежки заболявания. Волята им да бъдат здрави е ключов фактор в процеса на всяко лечение.
Кои са менторите в живота Ви и на какво Ви учат?
Майка ми е първият ми ментор, който продължава да е винаги до мен. До ден днешен се чуваме и си помагаме в работата, лекуваме заедно. Тя ме научи да бъда тази, която съм сега. Предаде ми знания, научи ме на отношение към всички, които идват при мен. Възхищавам се на отдадеността ѝ към професията и нейната издръжливост. Винаги е готова да помогне, независимо какво ѝ коства.
Искам един ден и аз да виждам тези погледи на уважение, които пациентите сега имат към нея.
В болницата, в която работя, срещнах невероятни професионалисти, които ми показаха какво е да се бориш за живота на тежко болни деца. Изключителни хора и отдадени лекари, които живеят за пациентите си. Научих много от тях и безкрайно им се възхищавам. Осъзнавам каква късметлийка съм да са в живота ми.
Да има някой до теб, който да е готов да сподели опита и знанията си, да те подкрепи – това е голяма рядкост в България.
Много млади колеги се чувстват сами, без човек, който стои до тях. Когато човек е сам, преживява огромен стрес докато се научи и придобие необходимата опитност. Ако си имал лош опит като млад лекар, това оставя белег у теб за цял живот и може да съсипе кариерата ти. Ето защо е важно да имаш ментор от началото.
Кой е най-големият Ви страх/страхове?
Страхът на много млади лекари е да вземат решение, което не е най-добро за детето. Ясно ми е, че не мога да знам всичко.
Докато специализирах, ръководителят ми ме научи, че най-голямата сила на един лекар е знанието и постоянното учене.
Стремя се постоянно да чета и да научавам възможно най-много за детските болести. Знанията са най-голямата сила.
Винаги поставям под въпрос себе си и това, което знам. Във всяка ситуация се питам дали правя най-доброто за пациента. Но се научих, че във всички случаи трябва да знаеш защо правиш нещо и какви ще са последствията от него. В нашата професия трябва да се опитваш да предвиждаш евентуалните лоши последствия за пациента и да правиш всичко, което е по силите ти, за да ги предотвратяваш. Това се постига с много знание и опит. Не всяка болест се проявява по един и същи начин, както и не всяко лечение действа по един и същи начин. Уча студентите да бъдат отговорни, когато взимат решения – да знаят защо взимат това решение, и да са наясно какви са последствията.
Коя е свръхсилата в човека? Коя е твоята свръхсила?
Суперсилата е в децата, в тяхната невинност.
За тях нищо не е перманентно. Те знаят, че ще оздравеят, усещат добрите хора, вярват в тях. Отношението на децата към различните видове хора е видимо.
Моята супер сила е емпатията. Винаги се поставям на мястото на пациента, дори да е много трудно, но го правя. Опитвам да разбера неговите чувства. Старая се да го лекувам, все едно лекувам себе си или собствените си деца. Винаги ме боли да виждам болни деца, стремя се да направя всичко за тях, за да оздравеят. Искам да виждам радостта на родителите им, когато им нося добри новини. Плача всеки път, когато трябва да съобщавам както лоши, така и добри новини, щом се отнася за болно детенце.
Чувствам се много щастлива сред децата, те усмихват деня ми. Децата чувстват обичта ми, спокойни са около мен, добра съм с тях и те го усещат.
Коя е силата на България?
България е страната на неограничените възможности. Ако пожелаеш, тук можеш да постигнеш всичко.
Знам го, виждам го, живея го, уча го.
Ние сме малка страна с много трудности в здравеопазването на всички нива, но детските лекари се борят като супергерои за тежко болните си пациенти, особено когато правителство, система и финансиране са срещу тях. Въпреки това, всеки ден съм свидетел на постиженията на моите колеги, както и на усмивките и благодарността на децата и родителите им.
Истина е, че със семейството ми обмисляхме да заминем в чужбина, но сега сме щастливи, че избрахме да останем в България.
Усещах, че не бих се вписала в средата. Знаех, щеше да ми е трудна и комуникацията с пациентите, а за мен това е най-важната част в лечебния процес. Изграждането на доверие изисква търпение и разбиране. Тук е по-лесно – имам семейство и приятели, с които си помагаме ежедневно, чувствам се на мястото си.
Хората са различни – едни са силно свързани с България, изпитват носталгия, не се чувстват на място в друга страна. Други се чувстват много добре в чужбина и не мислят за връщане. При всеки историята е различна.
В България се учиш да се справяш с всичко. И това много помага. Можеш да бъдеш всичко, което поискаш. Можеш да успееш, нужно е само да го пожелаеш.
Ако правим добро, ще получим добро от Вселената.
А аз си пожелавам да бъдем все по-добри към всички, които обичаме. Доброто е усмивка, прегръдка и добра дума. Нека вярваме в децата си и ги обичаме!
Благодаря, д-р Грета Михнева!
А сега нека си представим какво би било, ако д-р Михнева :
не бе последвала мечтата си;
не посвещава голяма част от времето си в учене и самоусъвършенстване;
не бе имала майка си като пример.
за мен:
Нарекли са ме Зорница. Името ми е българско - символ на зората, красотата и любовта. Родила съм се в прегръдката на загадъчния Пирин в звездна, хладна нощ. Обичах да говоря с вятъра, да колекционирам пощенски марки и да рисувам с бои. Все още пазя детето в мен. Обожавам киното, пътешествията, природата в цялата й сила и разнообразие, цветовете, музиката, хубавата литература, прясната храна и красотата във всичките Ѝ форми. Вдъхновяват ме чистите, искрени истории, в които човек смело върви по пътя си, следва мечтите си, понякога с помощта на другите, понякога въпреки тях, но винаги със себе си. Харесва ми да се предизвиквам, да си подарявам вълнуващи уикенди, да пиша истории, да се смея с приятели. Майка съм на 10-годишния Владимир – прекрасно, слънчево, будно, четящо момче. След 9 години странстване се завърнах в родината. За да продължа да се откривам. Дълбоко обичам България, нейната изумителна сила и завладяваща красота. Благодарна съм, че съм българка.
В този блог ви разказвам за великолепни хора, които с цялото си сърце живеят и създават един по-добър свят в Родината ни.
С много любов: Зорница