Hello Mr.
Hello Mr., ми подвиква. Не е първият във Велико Търново да ме заговори на английски. Българин съм. Живея в чужбина от 27 години. Ааа, турист, ми кима.
По-скоро гост, отговарям. Бил обиколил цяла Европа, ама дума не можело и да става да остане "накъде си там". Поглеждам в очите му. Откривам присъствие. Чувство на принадлежност. Любопитство на дете.
Разпитва ме за "някъде си там". Разказвам му за Сиатъл, товарните кораби, Майкрософт, Бил Гейтс, Нирвана, Амазон, Брус Ли... Ела де, седни, ме приканва. Разговорихме се. Търговец. Стопанисва дюкянче. Научил занаята си от дядо му Иван.
Какво изработваш, с какво търгуваш, го питам. Мобилни телефони, ми отговаря.
Има чувство за хумор. Правим си няколко селфита. Разказва увлекателно. Внучка му, Магдалина, гледала денонощно някакъв американски сериал, та от там като ѝ прищракало. Според него, някакъв бръмбар влиза в главата ѝ. Била само на седем. Ключова възраст, подхвърлям. Ключова или не, какви ѝ ги наговорил тоз бръмбар, хабер си нямам. Три сериала по-късно, внучката тръгнала за Америка, нито гола, нито боса. Ама, какво да се прави.
Личи си, че много я обича, мисли я всеки ден. Нашата Маги сега кара камион в Чикаго. Бил ли си там? Бил съм... Разбира се, че знам за Алеко Константинов, му отговарям. Там, някъде си там, има улица на негово име.
В годините на Освобождението се сражава рамо до рамо със Сергей, стават баджанаци. Двамата строят по европроект пейката на която седим. Припомня си времето на първия телевизор. Също правен по европроект. Разбира се, че бях любопитен, но никога не свикнах да си контактувам с подобие на човек, подобие, което не ме слуша. Предпочитам да седна отвън, ей така както сме седнали двамата.
Запознаваме се преди да тръгна.
Богдан.
Радостин.
И пак да дойдеш...
