Гледа майка си засрамен

разказ

Допреди да дойде в Америка, 45 години от живота си майка ми е била редактор и преводач по професия. Работила е с пет езика. Откакто е в Америка, тя е домоуправител в Сиатъл.

Как би могъл да забрави нейната пишеща машина? Всеки удар на клавиш го въздига в дълбоката зеленина на вековните борови гори, а в следващия миг го захвърли в морето, почерняло от мастило.

Помни майка си още как седи, облечена в черно, отдясно на камината с червени тухли. Тя плаче. Явно я обича много, защото нейното страдание през зимата на '90-та е най-яркият спомен, който има за нея. Починал е баща й. Известен театрален актьор, почитано име в обществото, той има злочестината да умре точно когато режимът се сменя. Плаче заради загубата си, но и заради мрака, неделима част от човешката природа. Баща й умира комунист. Приятели и колеги не смеят да се покажат на погребението му. Ще бъдат обвинени в предателство към бъдещето, ако почетат своя приятел.

Под снегопада -  черна пепел за нейното плачещо сърце - баща й лежи в ковчега. Чака последно сбогом, докато най-сетне, уморен, духът му се обръща, тихо наблюдава своята единствена дъщеря. Там, до камината, да пали цигара. Сълзите размиват грима й, докато вдишва сенки от мъгливото огледало на живота. И като издишва, тя се прощава с него - дъх, за който винаги е знаела, че е смъртта. Синът и я наблюдава от другия ъгъл на дневната. Все още я наблюдава. Все още...

Откакто се разделиха, често пътува до първия си спомен за нея. Словото. Изчезнал е звукът на нейната пишеща машина. Но той все тича след него. Все тича и след спомена за песента на птиците сутрин, които възвестяваха неговото детство. И така, всяка седмица тича да купи телефонна карта. Гласът й няма цена. За всяко дете, майчиният глас е вселената, побрана в две думи - безусловна любов.

Слуша историята на една майка, която веднъж годишно отива в американското посолство в България с надеждата скоро да отиде много по-надалеч. Есен подир есен й отказват виза. Една есен. Две. Осем. На деветата есен майката изобщо не отваря паспорта, когато й го връщат. Тръгва си. Чиновникът, който вече я знае по име, подвиква след нея:

- Нели, няма ли да погледнеш вътре?

Майката се усмихва на себе си. Как да му каже, че откакто децата й емигрираха, вече девет години, само това прави - гледа вътре. В себе си.

С виза в паспорта, опакова куфара си, връчва ключа на хазяйката. Няма намерение да се връща в родината си. Подарява котето си на съседи. Дълбока самота. Самолетът излита. След няколко часа над океана един от двигателите отказва. Пътници плачат, прощават се. Майката стисва успокоително ръката на уплашеното момиче до нея и казва:

- Аз девет години чаках да видя децата си. Сега смъртта ще трябва да почака.

Самолетът извива обратно за аварийно кацане. Времето е скулптура, моделирана от майчината любов.

Очакват я да пристигне на летището в Лос Анджелис. Годината е 2004-та. Тя ще навърши петдесет и три. Двете й внучки, сестра му и той, нейният син, чакат да я посрещнат. Никога не е питал майка си какво е изпитвала като е чувала гласа му всяка седмица.

Най-сетне майка му се появява на ескалатора. Обзема го дълбоко чувство на срам, докато я гледа как слиза към него. Не изглежда така, както я помни. Продължила е по пътя си. Остаряла е пред олтара на изкоренената промяна. Мъчи се да я разпознае, но очите му не откриват нищо, за което да се заловят.

Гледа майка си засрамен и възкликва „Но, мамо, аз разпознавам думите ти!"

Абонирайте се

„Аз девет години чаках да видя децата си. Сега смъртта ще трябва да почака."

Share