Да вдъхновиш децата
Да вдъхновиш децата
разговор с Даниел Симеонов, учител, кинорежисьор- вдъхновител и озарител
Попадам на интервю с Даниел Симеонов в интернет, прочитам го на един дъх и още докато чета, осъзнавам желанието си да ви го представя, тук, в „Зора“, където хората оЗАРЯват с делата и вдъхновенията си и създават един по-добър свят. Все още не са много хората като него - напуснали удобството на големия град и отдали се на просвещение и вдъхновение на децата в малко селско училище. А още по-малко са тези, които смело разчупват рамките и влагат изкуство в начина на преподаване. Точно както са го правели не малко будни учители по възрожденско време. А Даниел успява да вдъхнови децата в малкото село чрез вълшебството на кино изкуството. Да ги кара да мечтаят и творят. Откликвайки на поканата ми, той сподели опита си и вдъхновенията, достигнали до децата в класната му кино стая.
Преди да се гмурнете в историята му, използвам случая да ви отправя покана:
С моят колега и приятел Богдан Дарев следваме мечтите си и усилено работим за тяхното реализиране. Този уикенд 21-22.09.24 можете да ни видите във Варна, на фестивала „ Златна роза“ - един от най-старите и уважавани фестивали за българско кино в родината. Ще представим най-новият ни филм „Не затваряй очи”. Тези от вас, които следят филмите и дейността на Богдан знаят, че за него е важно историята на филмите, зад които той застава, да имат повече от една допирна точка с вас, публиката. Оставям ви линк към трейлъра в края на статията.
Приятно четене!
Ден, звук от филмова клапа, изгрев над поляна, сред смесица от природни звуци се прокрадват нечий стъпки, отначало забързани, после все по-бавно и по бавно, докато накрая спират до ствола на голямо дърво. В далечината се чува ромон на течаща вода. Ръка изважда фотоапарат, слага чевръсто голям обектив, обляга го на разклонение на клон, чува се щракане. Камерата фокусира мъжка фигура крачеща покрай река:
Казвам се Даниел. Завършил съм кинорежисура. В момента съм учител по английски език и кинознание в село Дерманци, Ловешко.
Ден, деца играят в училищен двор, мъжки глас зад кадър продължава:
Ученическите си години прекарах в гимназията в Луковит. Нямах конкретна идея какво точно искам да работя. Тогава образованието те учеше на всичко, а решението накъде искаш да се развиваш се взимаше после.
По мое време всички мечтаеха да станат космонавти, полицаи и пожарникари. Аз исках да се занимавам с изкуства, от малък ме влечеше. Бях в танцова школа, свирех на акордеон, в театралната школа към училището се изявявах, литературата също ми се отдаваше.
След гимназията записах да уча философия. Бях участвал няколко пъти на националния етап от олимпиадата по философия и реших, че това е естествена стъпка за мен - да задълбая в дълбоките тайни на живота. Но се оказа, че не е това, което очаквах. Прекъснах, направих кратка пауза и записах режисура в Нов български университет.
Докато слушам Даниел си мисля: мечтите са затова, за да бъдат следвани. Спомних си детската ми мечта да актьорствам, за да казвам важните неща на хората в публиката… Като един упълномощен вестител, какъвто всъщност е всеки актьор.
А Даниел успява да създава мечти в сърцата на децата.
Камерата следва стъпките на Даниел покрай реката, чуваме гласът му:
Работих в голяма мобилна компания 13 години. Беше един доста токсичен цикъл - работех и учех едновременно.
Реших да сложа край на работата в офис - да направя някаква ревизия на живота си. Усещах, че няма да мога да издържа още дълго в корпоративния свят.
Спомням как дни наред изпитвах огромна тъга и нежелание да вървя по маршрута към работа. Помня как в главата си проектирах края на работния ден, когато ще бъда свободен. Не ми беше трудно да изоставя живота в големия град . Напуснах на 33 години и се върнах в родното си село Ъглен, да презаредя.
Село Ъглен е единственото населено място в България, имащо за начало на името си буквата „Ъ“. В китния му район са се приютили множество пещери и необичайно красиви гледки. Тук е и единствения скален мост, един от краищата на който води право в реката. За тези, готови да скочат в дълбокото. Като Даниел.
Ден, стъпките на Даниел спират, чуваме няколко прещраквания на камерата му. Гласът му продължава:
Възприемам себе си като космополитен човек, пътувал съм много на най-различни места, видял съм много.
Израснах на село, всички ваканции прекарвах тук, родителите ми цял живот са живели тук, така че за мен това винаги е било моят дом.
И сякаш предусетил следващия ми въпрос, Даниел ме изпреварва:
Решението да стана учител не дойде веднага. Имах един период на „изчистване“, в който не работих нищо месеци наред. Търсих си мястото, с какво ще бъда полезен за себе си и за околните. Постоянно бях зает с нещо - занимавах се с местното читалище, опитвах да възродя някакви дейности. Четох много, наваксах с гледане на филми, които бях пропуснал.
Спомних си за моето време в детските години, които прекарвах в читалището, и което кипеше от живот. За тези, които по една или друга причина не са имали допир до тази чудесна, типично българска институция.
Читалище: Културна институция за разпространяване на знания и култура, особено активна през Възраждането.
Дните се изнизваха много бързо, сякаш нямат начало и край. Трябваше да започна да работя нещо, продължава разказа си Даниел.
Не битието, а битът определя съзнанието.
С две думи : трябва да се изкарват и пари.
Докато търсех възможност за някаква работа онлайн, случайно попаднах на обява на „Заедно в час“, че търсят учители. Хареса ми, че това е лидерска програма, която предоставя възможност не просто да станеш учител, а да увеличиш личния си капацитет, компетенциите и умения си. Кандидатствах и силно се надявах да мога да работя някъде в родния ми край.
Оказа се, че училището в Дерманци работи със „Заедно в час“ . Така промених кариерата и живота си напълно и през 2016 г. станах учител по английски език . И много бързо разбрах, че това е моето място.
Не знаех дали ще мога да интегрирам режисьорската професия в новата си работа. Между първата и втората година имахме ангажимент от „Заедно в час“ да направим летен проект. Няколко месеца по-рано разбрах, че има инициатива за кинообразование в училищата. Свързах се с „Арте Урбана Колектив“ (Arte Urbana Collectif ) и Ралица Асенова, която е координатор за България на проекта с европейско финансиране CinEd, насочен към интегриране на седмото изкуство в училищното образование:
Започнахме с една лятна киноакадемия и още тогава интуитивно го припознах като моя мисия.
Работихме по доста различни проекти. Аз съм преподавател и по английски език, както и по кинознание, което единствено в нашето училище се изучава от трети клас. Много е важно да кажа, че имам пълната подкрепа на училищното ръководство, което не просто казва „да“ на поредната ми идея, а се ангажира на всеки етап от процеса по изпълнението ѝ. В лицето на нашата директорка срещам не просто съмишленик, а човек, с когото обсъждаме как да правим нещата по-добре. Това е много по-ценно от едно „да“.
Децата възприемат кинознанието като предмет много добре. Киното е колективно изкуство, а децата интуитивно припознават необходимостта да работят в екип, за да може да се случи крайният продукт.
Развиват се комуникационни и презентационни умения, критично мислене, визуална култура, медийна и дори финансова грамотност, ако работим с бюджет. Киното е страхотен хабитат за връзка с други предмети - история, география, литература, защото се създава на определена локация и има конкретен исторически контекст.
Горд съм да споделя, че макар и да сме малко селско училище, вече имаме доста постижения. Успехите на нашите деца, са наистина удивителни - те успяват сами да правят филми, да ги представят по фестивали.
Последният им филм „Торнадо“, с който участваха на фестивал във Висбаден, Германия, им даде възможност да се срещнат и да разговарят с големия Вим Вендерс.
Един от знаковите филми на режисьора е с емблематичното заглавие „Криле на желанието“, излязъл през 1987г. Филмът получава редица престижни награди, част от които са наградата за най-добра режисура на филмовия фестивал в Кан, както и номинация за „Златна палма“.
Даниел уверено и гордо продължава: За деца, за които светът се простира до табелата в края на село Дерманци, това означава много. Това е успех, който трудно може да бъде измерен.
Смятам, че за да си добър учител, най-важно е винаги да си на гребена на вълната, да не спираш да учиш, да се развиваш, да се адаптираш.
Във времена, когато целият свят е залят от информация, е нужно да можеш да обясниш на учениците как да боравят с нея, как да отсяват вярното и важното, как да я използват занапред в живота.
Има голяма дупка между София и провинцията. Властите не разбират колко голям е проблемът с образованието ни, с учителското съсловие. Има много какво да се работи и да се подобрява там. Извоювах си моите битки. Необходима е много енергия, да има подходящи хора на високи позиции, свързани с взимане на решения, откъдето да се започне промяната.
Хубаво е да има фолкор и шевици в образованието ни, те са част от традициите и е необходимо да се изучават, но не са само те. Не можем да бъдем българи и да не знаем историята си.
Чуждицата „фолкор“ означава именно това- народни традиции
А какво е нужно според теб? - съм готова да попитам аз, а Даниел сякаш прочел мислите ми отговаря:
Нужно е да има дискусия - какво е направено, какво се е получило и кое не, на елементарно, базово ниво и да се предприемат действия.
Има ли случка от обикновения живот/ ежедневието ти, която те е извадила от него и те е насочила по пътя ти?
Конкретна случка няма. Решението ми не беше лесно. Идвам от корпоративния свят. Работех на село с малки проекти, но не разчитах на тях. Винаги съм си представял, че ще бъда преподавател, и когато видях обявата в „Заедно в час“ , нещо ми просветна, кандидатствах и ме взеха. Не ме изненада нищо в училище. Дадох си месец, за да усетя това ли е моето, ще мога ли да приема децата и общуването с тях, макар вътрешно да знаех отговора.
Учителството за мен е нужда, необходимост, великолепна възможност за общуване с децата. Да погледна света през техните очи, да виждам мечтите им, да ми е интересно. Срещата с децата ми даде яснота, че това ще бъде, това е моето.
Класната ми стая е различна, направих я сам, всеки който идва да я види остава впечатлен. Имам директна връзка с децата, открито говоря с тях, но поставям ясна граница между приятелските отношения и ролята ми на учител. Всичко се случва в рамките на училището и зададените правила. Старая се да ме виждат като някой, който не ги подценява или ги оценява. Така е вече почти 8 години. Зная, че промяната ще се прояви след години, когато децата се превърнат в осъзнати възрастни.
Давам пример с едно момче. Завърши френската гимназия в Плевен, после Търновския университет. Сам се запали. Знам, че съм му въздействал да промени естетическите си възгледи към света. Сигурен съм, че ще бъде успешен. Предизвикателно е да се мотивират децата да работят в екип, извън творчеството. Принудени са да бъдат търпеливи и да решават конфликти.
Чува се щракване на фотоапарат.
Менторите в живота ти и на какво те учат? Имаш ли ментор?
Не е имало конкретен ментор, но съм имал страхотни учители, много подкрепящи. Например учителката ми по български език и философия в 9-11-ти клас- г-жа Цалева. Тя държеше на качеството на знанията ни. В 10-ти клас свободно говорехме за повечето философи. Нямаше нагласата от нейна страна, че нещо е трудно за нас, и че не знаем. Часовете ми при нея оставиха дълбока следа в мен.
И тук неизменно се сещам за популярната фраза на Сократ : „Аз знам, че нищо не знам, но има и такива, които и това не знаят. “
Кой е най-големия ти страх/страхове?
Нямам конкретни страхове. Притеснява ме факта, че има епидемия на чалга културата в обществото ни. През 2016г. виждах, че пътят на промяната се случва, кривата отива на горе. Но през 2019г., още преди „Ковид“, нещата тръгнаха надолу. Сега сме в застой. Нещата са свързани с правила, готовност за промяна на всички нива. Училището е място за деца, то е за всеки. Необходимо е да има родителска роля, да има стандарт за качество. Нужно е да има ниво.
Да се зададат по - високи очаквания към това, което ще се даде на хората.
Да има филтър в изкуството и културата, както и към всичко, което се предоставя на хората.
Ден, поляната, чуваме стъпките на Даниел. Обектив на кино камера, ръка слага филтър на обектива.
Коя е свръхсилата в човека? Коя е твоята свръхсила?
Моята свръхсила е да се адаптирам в постоянно променящата се среда около мен. Правя това, което знам и мога.
Свръхсилата на хората е да казваме „не“ на постоянните ни вътрешни желания, да използваме времето си разумно.
Коя е силата на България?
Това е въпрос, който трябва да си задаваме регулярно. Според мен България е болна в момента. Би трябвало ние българите лесно да се адаптираме и променяме, да се грижим за България и за всичко, което случваме в нея.
Ден, Даниел, гледащ в бъдещето през обектива на кинокамерата му, с озарените лица на децата около него, чува се песен:
Ден, поляна, слънце, ромон на вода. Чуват се отдалечаващи се стъпки. Докато тече песента на забързан каданс виждаме децата от класа на Даниел, които вървят през пътя на живота си - пораснало момче с кино камера в ръка, къдрокосо момиче пее на сцена, младежка ръка слага точка в написана от него книга, уверен младеж преподава в клас…
Нека дръзнем да следваме мечтите си, да вдъхновяваме, да бъдем вдъхновени, по детски силни. Да използваме времето си разумно, мечтаейки. Защото те, мечтите, изпълват със обич сърцето, те правят от теб и от мен човека на нашето време…
А сега нека си представим какво би станало, ако Даниел:
не бе имал вдъхновяващи учители;
не се бе обърнал към киното;
не беше попаднал на „Заедно в час“;
Бих искала в началото на тази учебна година да пожелая на всички ученици да имат вдъхновяващи учители като Даниел.
А на днешния ден - 22.09.24, когато България отбелязва независимостта си, пожелавам и на всички нас, техните приятели, родители и учители да си припомняме, колко е важно да бъдем независими и смели-в знанията, уменията и силите си!
Послеслов:
Ето и трейлъра към филма ни „Не затварай очи“, част от конкурсната програма на фестивала „Златна роза“ 2024 в морската ни столица. Билети за варненци и гостите им, можете да закупите тук:
Трейлър към филма „ Не затваряй очи “
В следващото издание на „Зора“ очаквайте разговора с д-р Грета Михнева, педиатър-нефролог, отдал живота си на здравето на децата ни.
За мен:
Нарекли са ме Зорница. Името ми е българско - символ на зората, красотата и любовта. Родила съм се в прегръдката на загадъчния Пирин в звездна, хладна нощ. Обичах да говоря с вятъра, да колекционирам пощенски марки и да рисувам с бои. Все още пазя детето в мен.
Обождавам киното, пътешествията, природата в цялата й сила и разнообразие, цветовете, музиката, хубавата литература, прясната храна и красотата във всичките й форми.
Вдъхновяват ме чистите, искрени истории, в които човек смело върви по пътя си, следва мечтите си, понякога с помощта на другите, понякога въпреки тях, но винаги със себе си.
Харесва ми да се предизвиквам, да си подарявам вълнуващи уикенди, да пиша истории, да се смея с приятели.
Майка съм на 10-годишния Владимир - прекрасно, слънчево, будно, четящо момче.
След 9 години странстване се завърнах в родината. За да продължа да се откривам.
Дълбоко обичам България, нейната изумителна сила и завлядяваща красота. Благодарна съм, че съм българка.
С много любов в сърцето: Зорница
22.03.2024г, София