Да дариш Надежда
Фондация „За Доброто“ с Надежда Рангелова
Всяка година, с настъпването на Светлите Рождествени празници, у всеки от нас затрептява искрица очакване и силно вълнение: идната година ще бъдем по-добри за хората около нас, ще осъществим жадувана мечта, ще направим света по-добро място за живот.
Има хора, за които не се говори ежедневно. Хора с огромни топли сърца, които тихо и безспирно помагат. На децата и възрастните, на всички, които не успяват достатъчно добре да се погрижат за себе си. Такъв човек е вдъхновил моят колега и приятел Богдан Дарев, който умело, чрез изразните средства на киното, ни споделя вдъхновяващата история за смелия Руди Посписил. Руди, който освен че е отдаден на нелекия си избор да бъде пожарникар, успява да пребори три пъти рака и да прекоси сам с колело 30 държави, за да продължи да помага. Как и с какво, ще разберете от новия му, изключително вдъхновяващ филм „Спица“, който, според мен, всеки трябва да види.
Оставям линк към трейлъра тук, а на приятелите ни зад океана искрено завиждам за възможността първи да го гледат:
А тук в родната България, гост в рубриката ми този месец е една прекрасна дама, която осветява името с добрината и делата си, тихо и непрестанно: Надежда Рангелова от Фондация „За Доброто“ . Надежда, която с нейния отдаден екип и огромен вътрешен заряд, създават „Фондация За Доброто“.
Срещам се с Надежда на една централна софийска улица, тя ме посреща усмихнато с колата си, качвам се и потегляме към болницата в Ботевград, попътно взимаме верния й съ-идейник, Полина Троянова. Не ми отнема много време, за да усетя силния им дух. Удивляват ме с прекрасните им идеи в помощ на българските деца, на които се налага да престоят в болница. В разговора ни осъзнавам за пореден път, че майчинският инстинкт е свръхсила.
Как се зароди идеята за реновиране на детски болнични отделения?
– Идеята дойде след първото ни влизане в детската болница в София и след един смъртен случай там, за който узнахме. Целта ни е постепенно, чисто финансово, да прехвърлим ремонтирането на детските отделения върху държавата. Ние сме хората, които създават идейния проект, консултират го, одобряват начина на изпълнение. Първият ни такъв проект е в отделението в Ботевград, в което болницата е финансирала сама основния ремонт. На определен етап от него те се свързаха с нас за съдействие за интериорната част в отделението, така че то да е функционално. Направихме част от проекта: цветовете, пода, десените, мебелите, рисунките на стената. Важно е какви са, тъй като определят настроението вътре. Не можем да си позволим да застанем с името си зад недобре свършена работа. 90% от финансирането на проекта е наше и имаме пълен контрол. Затова отиваме на място и проверяваме как е направено.
Има ли случка от обикновения живот, която те е извадила от него и те е насочила по пътя ти?
– Случката, която ме подтикна към това да създам фондацията, беше смъртта на 3-годишно детенце в детската болница в София. Тогава се включих в първия ремонт, който направихме в интензивното, в нефрологията на педиатрията. Идеята за „За доброто“ дойде от една майка, чиято дъщеря е била на лечение там, и която излизайки оттам реши, че ще го ремонтира. Беше по времето, когато социалните мрежи все още се развиваха. Тогава за първи път влязох в педиатрията. Така започнахме ремонта на интензивното отделение на детска болница „Иван Митев“ в столицата. Отделението е второ по ниво на компетентност интензивно отделение след Пирогов. Нямахме пари, а искахме за две седмици да го случим: това беше първият ни проект – денонощно действие. По това време детето ми беше на 3 години и се разплакваше при всяко позвъняване на телефона. Хем нямахме време, хем искахме да го направим максимално добре, но уредихме и строителна бригада. Впоследствие стана наводнение в отделението, дойдоха и го отводниха, и оттогава ни върви по вода - усмихва се Надежда.
Действахме бързо, организирано, и успяхме!
На Свилена – част от Фондацията в момента – се беше наложило да престои с детето си в детското отделение на болница „ Св. Георги“ гр. Пловдив, така започнахме ремонт и там. После дойде Ковид.
Дори не осъзнавахме наистина колко важно е всичко, което правим, особено в детското здравеопазване, предвид средата, в която се налага децата да се лекуват .
– В България има все по-малко педиатри, все по-малко се обръща внимание на детското здравеопазване. Няма как хората да искат да работят в среда, подобна на тази, която заварихме в отделението. Направихме изложба пред Народен театър „Иван Вазов“. Никой не поиска снимките ни, когато видя в какво кошмарно състояние са отделенията. На обратната страна на билбордовете с нашите снимки, бяха поставени снимки на детски болници по света. Чувствах се като престъпник спрямо децата, знаейки в какви условия трябва да се лекуват в нашите детски отделения. Когато си говоря с някой, който лежи в отделението с детето си, много често чувам: „Ние да се молим само да излезем живи и здрави от отделението.”
А аз си спомних за моя престой в детска Столична болница в своите невръстни детски години: колко самотна и подтисната се чувствах! Седмицата прекарана там беше за мен цяла вечност.
– Започнахме да мислим как точно трябва да развием този проект, за да не е просто ремонт, – продължава Надежда.
Така се роди „Проект Светулка“ .
Идеята ни е да направим система от последователни действия, която да промени детското здравеопазване.
Започнахме да работим и за подобряване комуникацията и емпатията между лекарите, децата и родителите. Оказа се, че в обучението си лекарите ни нямат заложени часове за подготовка в емпатично отношение към пациентите си. И това затруднява целия процес на лечение. Стъпка по стъпка, ремонтите минаха на много по-сериозно ниво: докато първите бяха чисто козметични, сега имаме дизайнер-архитект, който променя изцяло пространството и го прави по удобно за всички - както и за лекарите, така и за родителите и децата.
Осигурихме финансова подкрепа, искахме да покажем как се прави.
Всички болници искат да подобрят условията си, и започнаха да се обръщат към нас. След като открихме първото отделение в Търново, още 6 отделения кандидатстваха. От първата стъпка - кандидатстването, до завършването отнема около година и половина. Процесът по одобряване на проекта е с продължителност 6 месеца, подготовката е 6-7 месеца, фактическият ремонт, който се извършва поетапно, е в рамките на същото време. В Търново и в Ловеч беше така.
Поканиха ни и в Добрич. За тамошното отделение целяхме да отделим 250 000 лв. от финансовата подкрепа, а всичко възлезе почти на 600 000 лв. Обявихме кампания за набиране на средства, застанахме пред медиите в Добрич и за по-малко от 2 месеца успяхме да съберем парите. Самата болница се включи и ние, като организация, заявихме пред обществото, че не поставяме никакви условия кой колко и на кого ще дарява - на нас или болницата - хората имат опция да дарят време, труд, пари, знания- каквото могат.
С общи усилия и доверие нещата се получават.
Искаме да работим заедно с болниците. Първите две години не очаквах нищо. След ковид, започнахме отново работа за детските отделения. Отдадох се изцяло на Фондацията – на „ Проект Светулка“ .
После направихме и първия кризисен център за посрещане на бежанци в София, след като избухна войната в Украйна. Хората сякаш ни виждаха като машина за кризи.
Разкажи ми повече - помолих аз.
– За да могат майките да си уредят живота, някой трябваше да се грижи за децата – поех ги лично, чрез Интеграционния център.
С нас се свърза фондация, която ни подкрепи финансово. За ден-два се наложи да организирам целия този процес по създаването на интеграционния център. Успяхме да го направим и на 14.03.2021 г. посрещнахме украинчетата там – в първия(т) в България целодневен детски център в сградата на Научно-образователния детски център „Музейко“.
Тогава осъзнах, че искам да правим кампании за малки деца.
Впоследствие жените, които идваха от Украйна, останаха да се грижат за децата в центъра, така, че това да сработи за тях. Намерихме финасиране за заплатите им, а те получиха права да работят и живеят в България. Центърът в „Музейко“ се превърна в първия украински родителски кооператив. Успяваме да продължим дейността на този важен интеграционен център.
Сформирахме и втори детски център в еврейският културен дом „Шалом“.
Столична община ни предостави едно помещение безвъзмездно за 5г. Ремонтирахме го и го направихме като другите, по които бяхме работили до момента. Украинските жени се настаниха там, като се самоиздържаха с таксата от родителите. Другия интеграционен център съществува и до ден днешен. Единият е основно за деца, а чрез другия помагаме с лекарства, хранителни ваучери – това е интеграционен център „За доброто“, в момента е на ул. „Милин камък“ в Лозенец.
Кои са менторите в живота Ви и на какво Ви учат?
– Нямам ментори.
Вече сме четирима души, които работим на пълен работен ден във Фондацията. Когато търсим финансиране към някой от проектите, се съобразяваме с волята на дарителите, и отчитаме парите.
Нужно е да се развива гражданското общество в България.
До момента сме успели да поискаме от държавата до 300 хил лв. за ремонти на болничните отделения. За нас това е успех!
С времето организацията се разви силно, превърна се в реална работа, но началото. Осъзнахме, че трябва да станем по-организирани.
Имам си огромна движеща сила - децата. Знам, че всичко, което правим за тях, е най - смисленото нещо, което човек може да направи. Те са това, в което вярвам – това, около което изграждаме света, в който живеем. В тях е заложена надеждата за промяна.
– Винаги съм се борила срещу чувството за несправедливист. Още в училище заставах на страната на слабите, бях отговорник на класа. Винаги се изявявах като борец за справедливост, когато някой учител се държеше зле с мой съученик. Това беше моя силна страна, дори един учител по английски ме наричаше Надежда от синдикатите.
бел.: синдикат-съюз, профсъюз, обединение
Във всяка задача, с която съм се захващала, е имало кауза. Първата ми работа беше в „Карлсберг“. Имаха български марки, първата българска марка бира е „Шуменско“. Компанията беше в много тежко състояние, обмисляха дали да спрат „Шуменско“ или „Пиринско“ - един от двата бранда, а единият от тях да мине под чуждестранна марка. Това беше крайно несправедливо, според мен.
Завърших маркетинг, после работих в рекламна агенция, както и като Акаунт- мениджър за дезондорантите „Dove“ . Направи ми силно впечатление идеологията на този бранд - бори се за показването на естествената красота на жените, избягвайки установените стереотипи. Може би това беше нещото, заради което не успях да се задържа във фармацевтичната компания - там нямаше кауза.
Човек на каузата - това е чудесно! Но при твърде много каузи оставаш извън целия живот и грижата за себе си.
– Не съм вярвала, че нещо може така да ме запали като Фондацията ни.
Кой е най-големия ви страх/страхове?
– Летене със самолет.
През 2021 г., когато Ковид започна да засяга и по-млади хора, се страхувах да не умра и да не успея да реализирам идеята си. Тогава осъзнах колко ми е важно всичко, което правим.
Признавах неувереността в себе си за слабост, само аз си знам как се терзаех вътрешно, и колко ми костваше. В даден момент се преборих с нея, благодарение на работата със себе си.
Съзнаването, че лекарите всъщност не умеят да говорят с децата, а родителите се поддават на страх, е най-големият ми двигател.
Баща ми беше в болница, там почина. Ние нямахме право да го виждаме, само аз говорех с него по телефона. Бях наясно с положението му, но не можех да го виждам и сърцето ми се късаше. Казах си – не може да има такова отношение към хората, трябват психолози, които да работят с пациентите. Тогава се роди идеята за обучението „Светулка“ – лечебно - терапевтично поведение и комуникация.
Хората трябва да се научат да комуникират емпатично.
На първи етап сме от обучението на такива хора. В момента правим първите анализи на всяко ремонтирано отделение, провеждаме индивидуални разговори с лекарите, сестрите, санитарите. С екип от НБУ, с психиатъра Светльо Василев сформираме фокус групи, които ни дават информация от какво имат нужда. Провеждаме индивидуални интервюта, после разработваме модел, по който да се провежда обучението.
Всичко, което твърдиш, че правиш за другите, всъщност правиш за себе си.
Идеята ни е да направим обучение по емпатия в медицинските университети, да засилим емпатичната комуникация, да стане тя задължителна част от обучението в медицинските университети.
Коя е свръхсилата в човека? Коя е твоята свръхсила?
– Вярата в това, което искаш да направиш. Вярата в правилността на идеята ти. И упоритостта. Досега всичко, което сме случвали е било, защото съм вярвала, че е правилното нещо.
В момента, в който повярваш, че нещо може да стане, то става.
Вярвам във вътрешната си убеденост, И че това което вършим е правилно. И каквото и да става, то ще се случи, ще минем през него.
Държи ме мисълта, че някой ден в България всички детски градини ще изглеждат по начина, по който ние ги правим. И това ще бъде нещо нормално, и няма да има нужда децата на нашите деца да се борят за такава нормалност.
И че всяко детско отделение ще изглежда като тези, които ние преобразяваме. Че ще има Национална детска болница и високи стандарти в детските отделения, и децата няма да бъдат травмирани от престоя си там.
Коя е супер силата на България?
Тук Надежда дава думата на дясната й ръка в реализацията на проектите, Полина Троянова:
Полина:
– България има много супер сили:
Мирна и плодородна е. Тук има много добри хора.
Има много добри хора, за които не се говори.
Българинът повярва ли си, даде ли ти доверието си, отвори ли си душата и сърцето, върне ли си вярата си в другите, той е способен да сътвори чудеса.
Ето какво още ни сподели Поли:
Има ли случка от обикновения живот, която те е извадила от него и те е насочила по пътя ти? Да се присъединиш към фондацията.
– При мен това са поредица от случки. Още от малка винаги съм се включвала в проекти с кауза, така съм възпитана. При нас е много силен импулса да помагаш, да променяш това, което не ти харесва, да намираш съмишленици, да правите неща заедно. Да има заедност!
Имала ли си ментор?
– Баба ми Сара. В еврейската култура има огромен раздел, който се занимава с дарителството, с правенето на добро, така както и търсенето или създаването на общност, към която да принадлежиш. Сам не е добре. Така ме възпитаха баба ми и майка ми.
Мой учител е моето гуру – реставраторката Мая, при която стажувах преди да започна да следвам.
Как се насочи към реставрацията?
– Винаги съм харесвала стари неща и винаги съм виждала в тях потенциала.
Ние, във фондацията
Виждаме неща и потенциала в тях – реставрираме системата, доверието, вярата в хората, доброто чувство, светлината, усещането, което ти дава надежда и спокойствие
Нашата работа е реставрационна.
Имаме няколко компонента: един обект, който носи в себе си своята история, както годините и промените, които е претърпял. Не можеш да върнеш това което е бил; трябва да се отнесеш към него с необходимото уважение – към процесите, които е минал през годините, но да го направиш така, че да бъде стабилен и годен, за да издържи през годините напред, за да може публиката да му се радва.
Ние влизаме в стари отделения, не проектираме нови отделения; и се отнасяме с уважение към старото, към хората, които работят, към техните нужди, към порядките им.
Ключовият елемент е уважение с разбиране.
Много често има остарели процеси, които трябва да се променят, но винаги трябва да подхождаме с уважение към тях.
Промените трудно се приемат, но за нас е много важно да се наложат такива, не искаме да рекетираме старото с едни красиви стени, а да го осъвременим.
Едно детско отделение трябва да е високо фукционално ; то има сериозна функция – влиза болен пациент и излиза здрав и стабилен.
А сега нека си представим какво би се случило, ако:
Надежда не бе последвала вътрешния си порив да създаде фондацията.
Ако не бе намерила силен и устойчив екип, с който, минавайки през всички предизвикателства по пътя, да осъвремени няколко детски отделения в страната.
Ако екипът нямаше силната вяра в идеята да промени и подобри условията в детското здравеопазване.
А аз вярвам, че хора като тях има достатъчно много. Нужно е само българите да обединим сили, да отворим сърцата си едни към други и с любов да сътворим тази България, която бихме искали да оставим на децата си.
Нека чудесата се случват не само по Рождество!
Желая ви весели и светли празници!
за мен:
Нарекли са ме Зорница. Името ми е българско - символ на зората, красотата и любовта. Родила съм се в прегръдката на загадъчния Пирин в звездна, хладна нощ. Обичах да говоря с вятъра, да колекционирам пощенски марки и да рисувам с бои. Все още пазя детето в мен. Обожавам киното, пътешествията, природата в цялата й сила и разнообразие, цветовете, музиката, хубавата литература, прясната храна и красотата във всичките Ѝ форми. Вдъхновяват ме чистите, искрени истории, в които човек смело върви по пътя си, следва мечтите си, понякога с помощта на другите, понякога въпреки тях, но винаги със себе си. Харесва ми да се предизвиквам, да си подарявам вълнуващи уикенди, да пиша истории, да се смея с приятели. Майка съм на 10-годишния Владимир – прекрасно, слънчево, будно, четящо момче. След 9 години странстване се завърнах в родината. За да продължа да се откривам. Дълбоко обичам България, нейната изумителна сила и завладяваща красота. Благодарна съм, че съм българка.
В този блог ви разказвам за великолепни хора, които с цялото си сърце живеят и създават един по-добър свят в Родината ни.
С много любов: Зорница