Шоколадовият Будител

- Мамо, ще стигнем ли навреме за училище?

Беше привечер, градът Пловдив, а мястото - Автогара "Юг". Прибирах се от последната прожекция на  документалния филм "Кавал парк" от фаза първа на турнето му в България.

Шофьорът на автобуса ни твърдо бе решил, че щом за курса до София превозвача, за който работи му разписва три часа, той без предупреждение може да си позволи да се появи на автогарата с половин час по-късно в прекрасно настроение и благоразположение на духа и ни закара, живот и здраве, за два.
Спокойствието на човека не вярвам да остави у никого от пасажерите съмнение, че това му е практика, но това е друга тема.

На сектора, на който чакахме да се появи рейса, срещнах героинята ми - Ани.
Бидейки достатъчно време наблизо, закопнях да ви разкажа за нея и то точно на този светъл ден - Деня на народните будители - хората, които винаги ще помним, ще четем, за които разказваме и ще разказваме, пред които се прекланяме и поднасяме цвете в знак на почит и уважение и чието светло продължение в мисли и дела има и в нашия ден и ще има, докато сме тук и сега и я има - тя, нашата България.

Ани, на видима възраст 8-9 годинки, плод на любовта между българка и афроамериканец, бе греещо дете, с игриво, жадно за любов и знание сърце и любопитни, огромни маслинови очи. Цветът на кожата ѝ бих оприличила на ароматно, димящо капучино в надигащо се утро, а косите, ах тези коси, бяха от онези, които птичетата, които виждаше в кристалночистото небе-море, гонеше с пръстче и броеше на глас със сигурност биха искали да си свият гнездо, ако летяха  по-ниско. Ани говореше перфектен български, в ръцете си държеше кръгло топче, наподобяващо яйчице, което неволно или не поне десетина пъти изпусна на земята. При всеки досег с цимента се чуваше кух пукот, а след него изнесен навътре глас в отговор:
- Ани, стига с това пусто топче, моля те.

Гласът идваше от лежерна жена около 40-те, облечена спортно-елегантно, която говореше по мобилния си телефон свръхдълго и рядко обръщаше  внимание на момиченцето. Дамата бе родна майка на Ани. Стори ми се, че изпитва някакво неудобство от хората наоколо, които се брояха на пръсти предвид това, че курсът на автобусния превозвач бе вечерен, в делничен ден и Пловдив е дестинация, която хората масово вземат с кола, както поясни в своя защита шофьорът малко по-късно.

Да, Ани видимо бе различна, но за мен тя по нищо не се различаваше от другите деца.

Да, с родителя си имаха и мигове на истинска близост, нормалните между майка и дъщеря, но те като че ли бяха проблясъци във вечерната пелена, под която срещата ни се очертаваше да продължи, а това ме изпълваше с животворна радост.

След закъснението от малко повече от половин час, рейсът ни акостира на сектора, откъдето щеше да потегли към столицата. Пасажерите, които се качиха вътре, бяха под 10 човека, измежду които аз, Ани и майка ѝ. Седмица по-рано се бях сдобила онлайн с двупосочен билет за едно и също място и в двете направления: София - Пловдив, Пловдив - София. Номерът бе 26. Оказа се щастливото ми място. Бе ми отредило възможността да съм само седалка пред  Ани и майка ѝ  и да трупам материал за разказа си още поне  2 часа - поредната "случайност", вселенски дар.

Ани заради лека настинка не бе посещавала училище от близо седмица. За сметка на това бе навестила личния си лекар няколко пъти и при срещата ни пиеше някакво сиропче за кашлица.

Школото страшно много ѝ липсваше - любимата учителка, съучениците, уроците, игрите - всичко. Ани тъжеше, бидейки далеч от тях, толкова време. За двата часа път до София, с майка ѝ си говориха не повече от 15-тина минути. Ани копнееше час по-скоро да се върне в клас. Виждайки, че денят отстъпва място на нощта и потъва в мрак, на няколко пъти със звънче в гласчето попита:
- Мамо, ще стигнем ли навреме за училище?

В отговор жената всеки път отвръщаше:
- Ани, не мога да те разбера. Децата се радват, когато не ходят на училище. Какво толкова си се вманиачила в него и ходенето там.
- Искам да съм с госпожата, мамо, харесвам я, искам  да съм сред децата, учи ми се, а и английският език ми харесва все повече.
-  Аз мога да те уча на английски, Ани. С баща ти знаеш, че си говоря само на него. Знам го достатъчно добре, за да ти го преподавам, може би дори по-добре от учителката ти.
- Добре - съгласи се Ани, - Хайде да учим тогава още тази вечер.
Ентусиазмът на детето в следващия миг се срина до земята. Явно си спомни случки назад във времето.
- Няма да стане. Когато се приберем ти ще кажеш отново, че си изморена, ще отидеш и ще се усамотиш в стаята си. И да, ти си ми майка, а не учителка.
- Мога да съм ти учителка, Ани, но ти не ми позволяваш.

Очевидно  взаимоотношенията в това семейство имаха нужда от ремонт.
Кристална тишина се намести удобно между двете момичета и остана за дълго.
Ани плака с глас на няколко пъти, докато пристигнем в София, сърцето ми се късаше, долавяйки хлипането ѝ. Щом осъзна, че няма да  може на стигне училище навреме, пренесе училището в автобуса. Забавляваше се сам-самичка, рецитираше стихчета, слушах я в захлас, но когато запя буквално изтръпнах.
Текстът ми се стори сякаш познат, напрягах се в началото да чуя ясно думите. За пръв път го чувах под формата на песен.

Ани пееше последния куплет от прекрасното стихотворение "Да се знае, да се помни" на Ангелина Жекова, превърнато в песен,  с такава изумителна чистота, с такъв заряд и плам.

Кой събуждал умовете,
бранел българското слово,
та като вълшебно цвете,
то да разцъфти отново?

Знам книжовниците стари -
силите си не пестили,
с книги, вестници, буквари,
българския дух крепили.

Да се знае, да се помни,
че България е жива!
На будителите скромни,
българинът китка свива!

Чух го толкова пъти и всеки път от очите ми ромолеше.

Цялата песничка може да чуете тук:

Две седмици след пътуването до Пловдив песента в изпълнение на Ани още отеква в главата ми.

Духът на народните ни будители е жив, живее в съвременните ни православни духовници, книжовници, учени, педагози, писатели, поети, творци, но най-радостно е, когато го откриваме без да го търсим, посят и растящ у най-малките.