46 000 българки
Една жена, гледала наскоро филма ми ТАМ, ми писа.
Живее в чужбина. Оказа се, че съм снимал нейния брат, още дете, във филма. Представете си нейната изненада, когато някъде в Европа гледа филма и изведнъж вижда в кадър малкото си братче.
Прекланям се пред силата на киното. И се радвам, че камерата ме е избрала да запиша едно малко късче от нашето мигновено приключение на тази земя. Писма като тези ме карат да се замисля откъде точно идва тази болка и дали, докато се наричаме жители на света, има нещо вълшебно, нещо повече от спомени, там, където сме родени.
Нямам отговор на писмото, което ще прочетете. Ако 2020-та е показала нещо, то е, че всичко е временно. Най-вече чувството за сигурност. 2020-та ме накара да преоткрия вярата си. Има две молитви, които си повтарям ежедневно. На пръв поглед тези две изречения може да изглеждат прости, но на мен ми дават голямо спокойствие и самоувереност.
Нека днес да свърша това от което човечеството има най-много нужда.
Нека в днешния ден да получа това от което не знам, че имам най-много нужда.
Ще се радвам да споделите вашия опит през тази съдбоносна година.
Прегръщам ви,
Богдан
Здравейте!
Изключително много ви благодаря за този прекрасен филм, ТАМ! Случайно (или не) сте били и в моето първо училище.
Не искам, не искам българчетата да мечтаят за чужбина! Толкова ми се иска да могат да сбъдват мечтите си в България! Всички деца да сбъдват мечтите си там, където са корените им. Там...Там, където ние, емигрантите, година след година се прибираме, за да заварим не топли прегръдки, а поредния некролог на обичан близък, приятел, роднина...
Представям си празнината във всеки един човек, който никога повече няма да види родител, брат, дете... Представям си некролози на любими хора, защото страхът в мен, че всеки път, когато се видим може да е за последно, този страх е по-силен от всичко. И човек си страда вътре в себе си едно такова тихо, тихо, тихо...
А ми идва да викам! Идва ми да изкрещя! Идва ми да събудя всички тези заспали хора!
Хора! Хора! Събудете се! Събудете се и станете отново Човеци!
То всеки, който иска нещо материално в този живот го иска, защото го е нямал и си мисли, че то ще му даде щастие. Та така и с някои хора, или с повечето хора, които си търсят късмета по чужди земи.
Ако, например, едно малко дете не е яло бонбони и шоколад от месеци, защото няма кой да му купи, но някой му предложи цяла торба с лакомства, то, разбира се, ще излапа всичко наведнъж. Изобщо няма да се замисля, че ще го заболи корема или да има за после... Може и да не се замисли да даде. Да иска всичко за себе си!
Така се получава и с големите хора, които са нямали разни неща. Грабят. Грабят от живота после и търсят щастието в това, което са нямали и са мислили, че ще ги направи щастливи.
Е, няма. Няма такова щастие. Повърхностно щастие. Истинското, чистото щастие е само вътре в самите нас. Когато раздадем торбата с бонбони и направим и някой друг щастлив на момента. Сега, днес, тук!
Разпространих линка към TAM в групата "Българки в чужбина, заедно по женски", където има над 46 000 българки пръснати по цял свят!
Представяте ли си? Това е цял един град с българки пръснати по цялата земя. Направо ми се плаче! Не ми се плаче. Умира ми се от мъка от тази мисъл... Представете си децата ни! Децата, които няма да обичат България толкова силно, колкото ние я обичаме. Децата, които няма да имат желание и нужда да проговорят български. Децата, които един ден няма и да помнят корените си... Скръб! Не просто мъка. Тежка скръб над съдбата на една умираща нация... Съдбата на моят народ!
Не издържам... Искам нещо да се случи! Искам нещо да направя. Искам да се върнат! Всичките!
