33 хиляди крачки в облаците
Здравейте,
Миналата седмица публикувахме мой пътепис на английски, а тази неделя, благодарение на превода на Николета и редакцията на майка ми, Нели, може да го прочетете на български отдолу. Благодарим на гост-автор Петър Петров, който ни разказа за „Мелницата в Кърпачево” миналата седмица.
За тези от вас във Ванкувър, Британска Колумбия, ще ви гостуваме с „Кавал парк” идната събота. Билети може да закупите тук. Ако сте в Ню Йорк, вече може да RSVP тук за прожекцията в консулството на 18 май.
Знаехте ли, че с майка ми живеем в една и съща сграда? Тя има офис от другата страна на апартамента ни (разделя ни една врата). Често я чувам как си говори със сестра ми, която също живее тук. Всички сме на един етаж… А когато има текст за редакция, се отбивам при майка, която по професия е редактор и преводач. Написах този текст за нея преди известно време:
А сега… с поздрави от сънлив Сиатъл ви каня да направим…
33 хиляди крачки в облаците
За няколко часа съм висок 33 хиляди крачки. Под крилете ми се разгръща нов пейзаж. Снегът му придава особена дълбочина; дълбочина, която задава тона на предстоящото пътуване. Дълбочината разказва най-добрите истории. Чикаго ще е за това да бъдеш висок 33 хиляди крачки, за думите, които се превръщат в образи, за срещата със стари приятели и създаването на нови.
Хомосексуална двойка ме поздравява топло. Те са моите Airbnb домакини, на час път от центъра на Чикаго. Премиерата на филма е в друго предградие. Когато резервирах място за престой, не знаех, че Чикаго се прозява и протяга толкова надалеч. Час по-късно ме взима шофьор на Uber. Разговаряме за САЩ и за света. „Тяхното правителство в сянка управлява всичко. Основали са си държава в държавата“, казва ми тя. Слушам и задавам въпроси. „Един отказа да влезе в колата заради стикера ми на Тръмп. Не се ядосах. Това е свободна страна, можеш да правиш каквото си искаш.“ „Каквото си искаш, стига да не вредиш на никого“, добавям. Тя кимва. Казва, че се страхува да извади на показ повече сувенири на Тръмп, вземала ги от друг щат (посочва голяма кутия на предната седалка). Щяла да ги продаде на битпазар през уикенда. Научавам, че изборите са били откраднати, че Тръмп е действащият президент, че той командва флота и военновъздушните сили и има достъп до… „как му викаха, куфара…“ „Куфара с ядрените кодове ли?“ „Да, същия“, потвърждава тя. Преди да сляза от колата, питам: „Мислите ли, че той ще спечели изборите догодина?“ Не, не мислела, че ще спечели, отговаря и потегля, с главата на Тръмп лепната на задния прозорец. Оставям й бакшиш в приложението на Uber.
Сервитьорът в българския ресторант непрекъснато превключва между английски и български като ни говори на висок глас, с преувеличени интонации и накъсани изречения. Тук съм на вечеря с един български имигрант. Много бях харесал картините му, той също е и писател. „Двама от прародителите ми са починали в Македония – казва ми той. - Те са вдъхновението за една от книгите ми.“ Той е голям любител на историята. Предупреждава ме да не ходя в Македония това лято. Смятали българите за потисници и фашисти. Това е нещо ново за мен. Пропаганда - зависи кого питаш. Казвам му, че корените ми стигат и се оплитат около Охрид в Северна Македония. Единият ми прадядо е бил член на ВМРО и е загинал при престрелка през 30-те. Но това е съвсем друга история…
Няколко седмици по-рано млад мъж бил пребит в Македония заради пробългарските му възгледи. Нападателите счупват челюстта му, ще има нужда от реконструктивна операция на лицето. Полицията не прави нищо. От болницата го изписват без лечение. Българското правителство праща самолет да го вземе, лекува се в София. „Сега е опасно да се ходи в Македония. Но когато това отмине, трябва да посетиш...” И художникът назовава всички места, които на всяка цена трябва да видя.
Отново съм в дома на моите временни хазяи. Предлагат ми чаша вино. И двамата са стюарди, единият е на 55, а другият скоро ще стане на 61 години. По-младият е от Пуерто Рико и говори с лек акцент. Той е „бебето“ - има осем по-големи сестри. Има още няколко братя и сестри от първия брак на баща си. Когато тяхната майка умряла млада, баща му се оженил повторно - за детегледачката, неговата бъдеща майка. Една от сестрите му се обажда по телефона, докато разговаряме. Тя живее в Испания. Той е възпитан като петдесятник. Научавам, че тази вяра, петдесятничеството, държи на непосрведствена и лична връзка с Бога. Казва ми, че семейството му е много консервативно: жените и мъжете не се бръснели; жените носели само рокли; всичко трябвало да е естествено. Признал им, че е хомосексуален чак след като баща му починал, над 90-годишен, а той самият вече имал 18-годишен брак с жена. Скоро след това се развел с нея. „Щях да го убия.“ „Тоест, ако му беше казал, че си хомосексуален, това щеше да го убие, така ли?“ пояснявам аз. „Да, това щеше да го довърши.“ Той също е баща. Преди няколко години синът му, много религиозен, му казал, че имал видение и не можел да приеме, че баща му е хомосексуален. Оттогава не са си говорили.
Партньорът му, по-големият от двамата, бил възпитан като католик, бил помощник-дякон и искал да стане свещеник. Вместо това обаче, в средата на 80-те, станал погребален директор, пенсионирал се през 2012 г. Говори за смъртта непринудено. Казва, че снаха му страдала от следродилна депресия и... Прави жест с показалец сякаш си прерязва гърлото. Той отгледал двамата си племенника през следващите шест години. „Как са децата днес?“ „О, женени, с добра кариера, преуспяващи.“
Питам ги какво мислят за съвременното движение да бъде признато и зачитано съществуването на повече от два пола при хората. „Човек е или хетеросексуален, или бисексуален, или хомосексуален“, казва единият. „Името ти би трябвало да е достатъчно, за да те определи, останалото си е лично твоя работа.“ В крайна сметка, ние всички сме хора. Откривам, че двамата са все още дълбоко вярващи и споделят твърдото убеждение, че всичко, което се случва в живота е предопределено отгоре. По-възрастният отбелязва: „Колегите ми все казват Вселената това, Вселената онова... Е, щом са решили да наричат Бога с това име, тъй да бъде.“
Един от двамата много иска да посети... „как й беше името на тази страна...“ С партньора му започваме да изреждаме имена на държави. “Да, тази. Обединени Арабски Емирства. Дубай.“ Но авиокомпанията, за която работи, направила изявление - „Казаха ни, че ако изберем да летим дотам или се осмелим да излезем извън пределите на хотела, трябва да разчитаме само на себе си.“ В Дубай обезглавяват, ако си хомосексуален. Някои части на света са забранени за моите домакини и с изненада научавам, че друго такова място е Ямайка – страната на растите, регето и тревата. „Ние не работим на такива полети. Там са много консервативни.“ "Как е в България?"
Тръмп отново идва на дума, този път като „знаете кой“. „Никога няма да се възстановим от щетите, които нанесе. Даде разрешително на хората да бълват без задръжки каквото им е на акъла“, казват те, един от друг по-разгорещено. „Но и преди него хората не са били по-различни, нали? - отбелязвам аз. - Имали са все същите предразсъдъци, само че не са ги изразявали гласно…” Съгласяват се, но с известни възражения. Чувствам, че мога спокойно да изкажа мнението си пред тях: „Възможно ли е той да е изложил на показ собствената ни сянка?“ Накратко обсъждаме Карл Юнг. Как преценяваме кое общество е здраво? Каква е мерната единица? Искам ли да живея живот, в който моят съсед да ми мисли злото, но да продължава да ми се усмихва? Искам ли децата ми да растат в подобно общество? Може би това предизвикателство ни е било дадено, за да превърнем словото в лекарство.
Нощта завършва с някои техни наблюдения относно мобилните телефони и как, като стюарди, редовно срещат родители, които не знаят какво да правят с децата си офлайн. „Прочетете им някоя книжка, за бога!“, подхвърля единият. „Моята авиокомпания отново започна да предлага книжки за оцветяване“, приглася партньорът му. На следващата сутрин гледат заедно филм по канал Hallmark. Става ми топло и уютно.
33 хиляди крачки ме отвеждат до премиерата на "Кавал Парк". Научавам, че всички билети са разпродадени и е трябвало да отпращат хора. Човек от публиката обобщава настроението:
„Този филм е школа, поне за мен, той е картина, както иконописецът разказва в една икона за житието на светеца, така и тук в един образ са съсредоточени ключови понятие за времето, в което живеем, сме живяли и ще живеем...
Но как? Имаме ли смелостта на Александър да не бъдем злопаметни, отмъстителни, опрощаващи в търсене единствено на съвършенство?“
След премиерата няколко българи идват да предложат услугите и идеите си, в помощ на каузата… И отново си помислих, че нищо не може да замени усещането да си част от една общност. Доброволци прибират столовете. Няколко гости са останали да разговарят, докато разглеждат книги от българската библиотека, заела цяла стена. Кутията за дарения е пълна. Един мъж ми споделя, че бил дошъл вече в добро настроение, но филмът го отвел отвъд щастието... Думите му заглъхват и се превръщат в образи, които искам да уловя. Усмихвам се. Следващия уикенд, 33 хиляди крачки в облаците, ще летя отново...
БИЛЕТИ ЗА “КАВАЛ ПАРК” - САЩ
ФЕВРУАРИ
15.02 - Ванкувър, Британска Колумбия
АПРИЛ
27.04 - Чикаго, втора прожекция
МАЙ
18.05 - Ню Йорк - Прожекцията е в консулството на Р. България без билети, но с RSVP тук.